Сладките тайни на средновековието...

The big day...

Ето, започваше се. Усещах го, нищо нямаше да е толкова хубаво след днешния ден. Също така знаех, че няма да успея да се отърва от него толкова бързо. И всичко това само от отварянето на очите си. Може би така трябваше да стане...да си усложня малко живота, защото вече сама щях да си изтръгна сърцето.
Събудиха ме внимателно, защото не искаха да им се ядосам. Трябваше да се приготвям. Изкъпах се и седнах на един стол, оставяйки момичетата да оправят и да ме гримират. Роклята беше последна, но като я гледах така сложена на леглото ми ...беше прекрасна.
Знаех какво значи тази сватба за него. Може би не трябваше да съм толкова безсърдечна. Изпратих принцесата да му занесе един сгънат лист със послание на италиански.
'' Чакам те в стаята ти... трябва да поговорим.
- А ''
След като тя излезе от стаята накарах момичетата да си починат, а аз, облечена само в нещо като рокля, което ползвах за спане, бързичко изтичах до неговата стая. Седнах на леглото му и зачаках той да дойде...дано да дойде.

Виеше ми се свят, много, но все още можех да фокусирам когато принцесата дойде подавайки ми лист хартия. Да, това беше наистина доста хубаво изобретение доста по лесно се пишеше от това да го дялаш с чук и длето върху камък. Беше проблем обаче разчитането, което си беше нормално след петнадесетата или двадесетата чаша, но кой ги броеше...
Стаята ми, щяла да ме чака там. Страхотно! Още унижения, очевидно не й стига всички думи които беше произнесла срещу мен и искаше още. Налях си следваща чаша и я пресуших като предишните. Отблъснах се от стената на която се бях облегнал и за малко да се срещна с пода. Да, онова чувство, когато се чувстваш лек като перце или по скоро не усещаш тялото си. Беше страхотно да до усещам отново. Сега оставаше да улуча и стаята, ако може без да падам по пътя. Страхотно шоу щеше да е сега, когато се бях напил... Анастасия не мразеше ли пияниците... Ама разбира се, нали за това бях спрял да пия. Ама и аз бях един глупак.
След трета или четвърта грешка отворих врата виждайки я седнала на леглото. Не можех да прикрия усмивката си. Онази глупава усмивка от едно време, когато я намирах по същия начин но на друго легло.
- Знаеш ли, не съм си и помислял, че ще искаш да се срещнем в дена на сватбата... Аз не съм си мислил и че ще се женим де... Но да поискаш да ме видиш, носи нещастие, не мислиш ли? - Това трябваше да бъде френски, но не чувствах езика си много. В крайна сметка затворих вратите след себе си.

My choices, my mistakes...

Не отне чак толкова дълго, за да се появи на вратата. Пиян. Прекрасно.
Явно не само аз му правех напук. Както и да е, щях да игнорирам този факт и да се опитам да му кажа това, което имах въпреки пияната му глава. Дали ако му дам да пие кръв няма да отрезнее по- бързо?
- Носи нещастие да ме видиш с роклята ми, това не е, не се притеснявай. - отвърнах спокойно, кимайки му към мястото до себе си, защото имах чувството, че ще падне всеки момент на земята.
- Исках да ти кажа някои неща, но явно няма да можем да говорим сега. Може би трябва да поспиш малко? Или може би имаш нужда от кръв? - проговорих след малко, оглеждайки точното му положение. Едва се крепеше на краката си, а още беше сутрин. Кога беше успял да се напие чак толкова много.

Значи с роклята, ами нямаше значение, защото омразата й към мен носеше достатъчно нещастие. Думите й обаче ме шокираха, кога беше спряла с подигравките, упреците и обидите? Нима нещо се беше променило? Едва ли. Все пак се приближих клатушкайки се леко и седнах до нея.
- Благодаря, но съня няма да ми помогне, а от доста време съм на диета от към кръв. - Казах с тъжна усмивка и погледнах към нея. Сега я чувствах толкова близка, че ми се искаше да се разплача. Защо я обичах, защо не можех да я намразя така както тя беше намразила мен? Щеше да е толкова по лесно ако беше така.
Вдигнах ръка и леко докоснах лицето й с върховете на пръстите си - плахо, точно както в началото когато я създадох, когато жадувах да я докосван, но тя се страхуваше от мен. Отдръпнах се - ръката, преместих тялото си малко по далеч от нейното.
- За какво искаш да говорим... - Прошепнах останал без сили за разговори. Бях изморен от тях знаейки, че отново ще свършат с това как съм мръсно прасе или изрод... Щях да го преглътна, все пак алкохола убиваше болката, нали?

The ugly truth..

Бях се размекнала твърде много в този момент, но трябваше да бъда честна, не можех постоянно да живея от нападки и караници с него. А и...от веднъж не боли толкова.
Усмихнах се леко, когато ръката му докосна лицето ми и затворих очи за момент. Толкова познато докосване. Сякаш вековете се превъртаха пред очите ми. Разтърсих глава леко, когато се отдръпна и се излегнах на една страна, спрямо него, подпирайки главата си с лакът.
- Ти си прав. За всичко. Аз наистина съм станала една безчувствена празнина, която просто живее на повърхността на живота и не я е грижа за никого, но... разбрах, че това значи да си вампир. Всеки човек, който ти е близък става твоя слабост и цел за враговете ти. Всяко чувство все някога се изчерпва. Всичко е само до време, а ние сме вечни. Нашият живот просто продължава и... да имаш приятели, да имаш някого, за когото те е грижа значи повече болка. - направих малка пауза, защото имах нужда да пренаредя думите и мислите в главата си. Всичко се объркваше, особено гледайки в очите му, но трябваше да излея всичко.
- Виж... Предпочитам да бъда това, което съм. В началото беше много трудно да запазя студенината, но ...след векове само тя ми остана. Защото в момента, в който отпусна чувствата си знам, че пак ще превземеш всяка част от мен. Колкото и да ме нараняваш и да се караме и ...колкото и ужасно да се държиш. Ти просто си част от мен и така ще си остане завинаги. Но самият факт, че знам как ще свърши всичко това...а аз знам, че ще е точно както миналия път...Ме кара да не искам да го правя. Не искам да те обичам. - сведох поглед, защото сълзите бяха започнали да замъгляват зрението ми. И въпреки всичко позволих само на една, като я изтрих максимално бързо.
- Чувствам празнотата и без да ми напомняш...Но я предпочитам пред разочарованието и болката. И не искам да се отказвам от нея.- казах накрая, въздишайки леко. Изправих се в седнало положение и пооправих прическата си от предното положение на тялото ми.
- Това исках да кажа...благодаря, че ме изслуша. - завърших, усмихвайки се леко и кимнах.

Думите се лееха от устата й, а аз бях неспособен да я прекъсна. Нещата се бяха променили, опитвах се да я накарам да чувства, само защото отново бях егоист имах нужда да ме обича, защото тя беше единственото същество, което винаги можеше да бъде до мен, а аз нямах нужда от друго. Знаейки, че нейната любов няма просто така да си отиде, ще си стои на същото място векове наред, точно като моята.
Приближих се отново към нея гледайки в очите й без да ги откъсвам дори са секунда, докато накрая просто не я целунах. В мислите ми изникваше онази първа целувка, след бала на Юстинян, след като бяхме в стаята ми и говорехме... Онази нежна и лека целувка. Пресъздадох я отново. Имах нужда от нея, отново действайки егоистично...
- Знам, да... Права си, не е хубаво да чувстваш болката. Извинявай! - Аз бях виновен знаех го. Вината за това, че тя не желаеше да има каквито и да е усещания беше моя. Ако аз не бях постъпил толкова зле с нея на времето може би изобщо нямаше да се разделяме. Щяхме да си бъдем щастливи и до днес, но отговора за цялото нещастие и на двама ни идваше от мен...
- Извинявай и за това... Няма да те целувам повече. Не искам да се чувстваш некомфортно...
Изправих се отдалечавайки се, залитайки, от нея. Нямаше да я притискам с присъствието си. Отидох до свода към терасата и се облегнах на него.
- Но, така и така започнахме да си споделяме... Византия. Правех всичко това за да мога да се отрека от любовта си към теб, за да не бъда наранен, когато решиш да ме оставиш, но не ми се улучи, нито това, нито изключването на чувствата. Истината е, че ти завиждам, копнея да не изпитвам нищо, но е много по силно от мен. Винаги съм те обичал и чувствата от десет века не могат да бъдат изключени... Извинявай отново.. Задържам те с глупостите си. -Извърнах погледа си към слънцето. Колко оставаше до церемонията, около час и половина? Трябваше да се облече, а по късно... Цяла нощ щяхме да прекараме в една стая.

Подсмихнах се леко, когато той отиде към терасата и се облегнах на стената за момент. Бях забравила какво е да бъдеш целувана толкова нежно. Сложих пръсти върху устните си, но само за момент, преди той да се обърне към мен.
- Светът е твърде малък, за да избягаме един от друг. Накрая просто винаги ще се намираме, колкото и да бягаме..- казах, изправяйки се бавно и тръгнах към вратата.
- Ще се видим след малко.. - констатирах тихо, което докара още една съвсем лека усмивка. А сега беше време за заключване на емоциите отново. Стига толкова. Пуснахме навън миналото. Сега беше бъдещето..
Прибрах се в стаята си, без да отговарям на въпросите и любопитните очи на принцесата и придворните. Облякох роклята с тяхна помощ и...наистина изглеждаше прекрасно. Описваше горната част на тялото, а надолу беше просто разкроена и бухнала...Беше невероятна...Достойна и най- празното момиче да се почувства принцеса за ден поне. Благодарих им на всички и останах сама в стаята, оглеждайки се за недостатъци по прекрасното творение. Часът за сватбата наближаваше...вече трвябваше да напусна стаята си и да се отправя към официалната зала.

След като ме остави сам знаех точно какво трябва да направя - да изтрезнея. Жалкото беше, че бях похабил толкова алкохол за напиване. Едва стигнах до вратите на стаята отваряйки ги видях един от войниците да се разхожда по коридорите. Казах му да намери писаря, но се отказах... Следващата заповед беше да донесе вода. Студена ако намери, макар, че в тази жега се съмнявах.
Донесоха няколко галона и го изсипаха във ваната. Беше много умна придобивка. Свалих дрехите си и влязох вътре. Странно от къде бяха намерили студена вода, но ми подейства добре... Доста добре бих казал. След като останах докато се стопли водата бях с махмурлук, но по добре отколкото пиян. Измъкнах се и избърсах прилежно тялото си. Облякох дрехите отново и бях готов за каквото там щяхме да правим.
Писаря дойде да ме вземе. Обясни ми, че принцесата трябвало да ни бракосъчетае. Това било достатъчно. Кимах му докато не ме остави пред една дървена врата и ми съобщи, че тук щя чакаме Анастасия, след това трябва заедно да влезем и смирено да застанем пред принцесата, а след цялата тази дивотия, започва пира, за това, че се е състояла сватбата.
Това беше в общи линии, другото с прекарването на вечерта го знаех, но нямаше да мисля за това сега имаше достатъчно време докато дойде време двамата с нея отново да легнем в едно легло.

Last moments lasts forever....

Оглеждах се за последен път в огледалото. Добре, този наистина беше последен! Трябваше да тръгвам вече и не можех да бавя хората повече. Странното беше, че знаех че брака е само фикткивен и все пак... Малко се вълнувах... Съвсем малко!
Всички момичета, които дойдоха да ме извикат тръгнаха напред, аз аз се изнизах след тях с бавна крачка... Това беше. Ето го момента. И за двама ни значеше много, макар да не си го признавахме. Най- накрая го видях до вратата.
Усмихнах се леко и сведохглава надолу, защото погледа му ме притесняваше. Къдриците ми се размърдаха и едно от момичетата ми се скара да не реазвалям всичко. Бутна ме напред, а те застанаха зад нас.
- Ще можеш ли да ходиш? - попитах небрежно, оглеждайки го за момент отгоре до долу. Вече несе клатеше като вейка срещу вятър. Надявах се поне да му е минало. После щях да му се накарам, че не пие кръв.
Сега отвориха вратите пред нас и тръгнахме към мястото, където стоеше, пред очите на всички тези хора. Смущаваха ме...

Виждайки я в края на коридора сърцето ми замря за миг. Беше, с най - простата дума - прекрасна. Отне ми известно време за да се науча отново как се диша. Не беше лесно, защото дъха ми беше отнет, но когато спря до мен се заставих да го направя.
- Мисля, че ще се справя. - Краката ми се огънаха за момент, но това беше от напрежението, а не от приключенията ми с алкохола от по - рано. - Красива си.
Казах накрая хващайки ръката й и пристъпих заедно с нея в залата. Музиката беше нежна и бавна докато пристъпвахме към принцесата която ни чакаше на края на дългата пътека. Присъстваха много хора, включително и от армията ми.
Спряхме пред принцесата и се обърнах към Анатасия, както беше и при предното ми бракосъчетание. Не знаех обичайте им.
Усмихнах се криво и зачаках всичко да започне... Принцесата проговори започвайки да сипе върху нас арабски думи, които не разбирах, но не ми и трябваха да знам. Просто исках това да свърши, за да се махне напрежението. Хубавото беше, че Анастасия беше тук и поглъщаше цялото ми внимание с красотата си.

The fairytale...

Ох, не можеше ли да свършва всичко по- бързо? Наистина се смущавах от погледите на всички в замъка, които бяха дошли. Стараех се да не гледам и в очите му, защото започвах да се притеснявам и да ми става горещо от цялата тази ситуация. Аз наистина се омъжвах за него... Точно за него. Като се замисля винаги съм знаела, че ще стане, просто...мислех, че ще е по по- различен начин. Може би по взаимно съгласие? Нещо по- романтично.
Нямаше място за романтика сега! Нямаше да се предавам сега.
Тогава обаче дойде момента, в който трябваше да кажем ''да''. Писаря дойде до нас и започна да превежда на Крис. Ето го и заветния въпрос..
Ти Анастасия, ще се омъжиш ли за Кристиан .. - останалите думи просто ги пропуснах през ушите си, докато гледах в очите му.
Можех ли да кажа не? Да избягам от всичко това. И после какво? Мисля, че това беше най- логичното все пак. Той заслужаваше повече любов от моята неприянзън.
- Да.. - казах вместо това. Чакай, не това имах предвид.. Свих устни, прехапвайки ги и зачаках да попитат него. Умът ми се изпразни напълно. Вече не знаех какво да мисля..

Бях изключил всичко около себе си. Това беше просто формалност. Знаех изхода. Не беше като да се тревожиш дали наистина ще се случи. Бяхме задължени да го направим не беше заради нас, а заради тази прекрасна страна. Не мис е мислеше какво би станало, ако това не се състоеше. Луи щеше да изколи целия народ за да покори всичко тук.
Мислете ми бяха прекъснати в момента, в който устните й се размърдаха. Тази думичка щях да я запомня, нали трябваше да отговоря по същия начин.
Писаря започна да ми превежда какво точно се очакваше от мен по техните обичаи. И накрая когато дойде моя ред да отговоря думичката излезе без запъване или притеснение. Напълно спокойна, сякаш беше почивала върху езика ми и сега я пуснах на свобода.
- Да... - Казах я на арабски като нея и се усмихнах леко. Това беше края на всичко и сега какво? Бяхме женени ли? Ами явно защото всички започнаха да ръкопляскат. Бях обещал да не я целувам, пък и не знаех дали трябва, но в християнските обичай се налагаше затова пристъпих една крачка към нея и долепих за кратко устните си към нейните. Сега вече можех да се напия отново...

Нима започваше да възприема толкова бързо. Е... Не ми каза ''не".
Поне това беше добре, не бях зарязана пред олтара. Когато обаче реши да ме целуне, както по принцип трябваше по традиция сложих едната си ръка на лицето му, удължавайки въпросната целувка. Формалност или не това беше сватба и... Ами нищо нямаше да стане да изглежда малко повече като истинска. Той явно не го очакваше, но в този момент ми беше по- добре да не говоря. Не знам как щяхме да преживеем тази нощ, но... Всичко с времето си. След продължителната целувка, подобна, на онази, която той ми даде на терасата... Изпълнена със страст, се отдръпнах една крачка, без да го поглеждам и се завъртях с лице към гостите. Те започнаха да ни поздравяват, а аз просто им благодаря с лъжливи думи и фалшива усмивка и отминавахме. Наблюдавах го с периферсията си, но твърде много ни разсейваха...
Поне стигнахме до залата за тържеството. Седнахме на главните места и аз не пропуснах да си налея набързо една чаша, преди да са видели точно колко ще пия и я изпразних на един дъх. Погледнах към принцесата, която ми се усмихваше заговорнически, след което към Крис и една тайна усмивка се показа на устните ми, докато отпивах от втората си чаша вече.

Само като се сетя, че цяла вечер щяхме да сме тук, а беше едва следобед, не ми се мислеше колко алкохол точно щях да изпия. След като стигнахме до местата си в главната зала Анастасия побърза да изпразни една чаша в гърлото наливайки си бързо втора. Това и действие ме накара да се усмихна широко. Нима искаше да се напие?
Принцесата седна от другата й страна а писаря от моята за да може да превежда.
- Внимавай с това, изведнъж те отрязва. Знам от личен опит, тази сутрин го дегустирах. - Казах на френски и се засмях леко. Празненството започна и вдигнахме няколко тоста, докато накрая всички не заговориха за свой си работи, за фона на музиката.
- Ще ми окажете ли честа да танцувате с мен, моя прекрасна лейди? - Попитах вече на гръцки за да може да разбере и писаря. Хванах нежно ръката й я своята и я целунах леко като истински кавалер.

Засмях се тихо, когато той ме предупреди за виното. Живеех тук от години, определено знаех колко точно е силно и колко малко ми трябваше, за да замае главата ми.
По някое време принцесата започна да ми говори, но за щастие Крис ме измъкна, канейки ме на танц. Кимнах леко, усмихвайки се широко и се изправих. Поклоних се учтиво и излязохме от местата си, отивайки до средата на залата. Определено вече главата ми бе замаяна от чашите вино.
- Всички ни гледат изключително странно..- оплаках се на Крис, кикотейки се и всичко това на френски и достатъчно тихо само за неговите уши.
- Принцесата вече подозира, че се познаваме отпреди... - допълних, опитвайки се да бъда сериозна, но ми беше твърде смешно.

Когато заобиколихме столовете и отидохме в средата на залата, определена за танцуване, я прегърнах леко през кръста, приближавайки тялото си към нейното.
- И какво каза на принцесата? Че преди седем века си била лудо влюбена в мен? - Попитах с усмивка, смеха й ме радваше, не го бях чувал от толкова време. Този мил и сладък смях, весел изпълнен с живот.
- А само за информация, не гледат нас, а теб, защото си прекрасна... Винаги си била... - Искаше ми се да я целуна отново, но нямаше да го направя. Лепнах си сериозна маска на лицето, някак делова и прошепнах в ухото й накрая.
- Може би трябва да бъдем делови за да премахнем илюзиите на принцесата. Как мисли? - Бях прав и тя го знаеше, не можем да позволим някой да се осъмни в това, което наистина бяхме, но май беше време да седнем, още не бях изтрезнял и започвах да се напивам отново.

Mistakes...

Поклатих глава леко и увих ръцете си около врата му, защото с това раздалечено танцуване може би щях и да падна от виното. Облегнах брадичка на рамото му и продължих да му говоря, докато от оглеждах останалите.
- Не, все още не ми го е казала, но възнамерява. Само си го мисли. - успокоих го, потупвайки го леко и продължихме да се движим съвсем бавно в ритъма на музиката.
- Не се притеснявай...Тя знае, че съм пътувала много с родителите си, преди да дойда тук. Обича да слуша истории за пътешествията ми. Така че би го приела нормално, ако й кажа, че те познавам. Но ще иска да знае историята ни, което не ми харесва. - казах, смръщвайки се и поклатих глава.
- Предполагам все пак трябва да седнем.. - казах, когато се умълчахме прекалено много, а... все пак не го обичах нали.. беше неловко. Отделих се от него и огледах залата, но тогава реших да изляза за момент на терасата. Просто харесвах залеза тук. Беше най- прекрасната гледка, която бях виждала...Тези пирамиди и залеза зад тях...Беше невероятно. Усмихнах се леко на гледката и сложих ръце на парапета си, накланяйки глава настрани. Скоро щях да се върна, просто имах нужда от момент за проясняване на мислите си. Да си припомня какво става и защо точно съм там. Фалшив брак!! Това беше. Трябваше да го запомня.

Измъкна се от мен, от танца, от целия фарс за това колко щастливи щяхме да бъдем, защото и двамата знаехме, че това няма да се случи, а аз си мислех, че ще е така поне докато не чувства отново. Не исках да и го причинявам и нямаше. Нямаше да я накарам да ме обикне, защото това щеше да и причини болка, не вярвах в себе си. Отидох до масата взимайки чашата си с вино и нейната също следвайки я на терасата.
Виждайки позата, в която беше застанала се спрях за момент. Представих си ако това беше истина, ако тя наистина го искаше, просто... Щях да се приближа към нея, да оставя чашите настрана и да я прегърна и притисна гърба в гърдите си, да облегна брадичката си на рамото и за момент загледан в хоризонта, да оставя няколко целувки по врата и след това. Толкова много и харесваха преди, не вярвах чак толкова да се беше променила.
Изгоних мислите от главата си, нямаше да бъде честно да правя такива неща след като бях обещал, че няма да я целувам. Пристъпих към нея заставайки на няколко крачки страни подавайки й чашата.
- Красиво е, но не колко теб... - Констатирах гледайки залеза и отпих няколко глъдки от виното и накрая попитах това което копнеех да разбера от началото на всичко това. - За какво мислиш.

Усмихнах се леко, когато чух гласа му тихо.
- Няма ли да те търсят вътре? - отвърнах, вместо да му отговоря и погледнах за момент към него, след което свих рамене леко и се обърнах отново напред. Отпих от чашата, която той ми беше подал и облизах устните си старателно.
- Не знам...За всичко... За нищо... - казах тихо и въздъхнах тежко. Беше твърде сложно да обясня хаоса, който цареше в главата ми.
- За този ден... Опитвам се да си обясня защо поиска точно мен, при положение, че има цял харем с момичета, дори и принцеса. Обмислям дали постъпих правилно, или трябваше просто да избягам, защото ме е страх- не можех да го лъжа, предпочитах винаги да бъда искрена с него.
- За дните напред.. Как ще протекат... Вече не виждам света както ми се иска. Кое е правилно и кое не... Преди можех да ги определя като черно и бяло, а сега просто всичко се размива и не се доверявам дори на себе си и моята преценка. - въздъхнах отново, по- тежко и свих устни, след което сведох поглед надолу. Всичко беше все по- трудно с вековете. Ето защо не всеки живееше вечно. Не беше за всеки. Някой с по- лабилна психика сигурно не би оцелял след втория век, особено в самота. Не знам изобщо как успях аз.

Чувствах се виновен, а може би и бях. Отново бях объркал живота й с появата й. Бях объркал, мислите й, изкарал чувствата отново - може би. Тези които е подтиснала преди време за да може да ме намрази, да ме загърби като глава от живота си, бях разрушил всичко отново, защото бях такъв... Егоист! Мислех само и единствено за себе си без да ме е грижа какво ще оставя след мен. Колко ще е ранена от действията ми. Трудно се понасях вече.
- От мен ли се страхуваш... - Прошепнах тихо неспособен да открия гласа си. Прочистих леко гърлото си за да мога да продължа. - Казах ти, избрах теб защото не съм спирал да те обичам. Не ми трябва харем, нито принцеси, кралици, херцогини... Не желая никоя друга освен теб. Ако се разровиш в съзнанието ми можеш да видиш в спомените, че съм въздържател. Всяка година на една и съща дата спя с момиче... Дата в която те срещнах преди седем века.
Твърде много говорех. Не исках да си мисли, че я сравнявам с някоя си, правех го за да си напомням какво бях загубил с лекомислието си. Да не говорим, че не се бях хранил вече близо две седмици... Доизпих виното си и се замислих дали да не ида да налея още...

That look..

Тази мисъл отново ме накара да се усмихна. Как можеше дори да си го помисли. Обърнах се нацяло към него, оставяйки чашата си и се приближих към него. Сложих ръце от двете страни на лицето му и челото ми опря неговото, докато погледа ми пронизваше неговия.
- Какво говориш...не мога да се страхувам от теб.- казах тихо, засмивайки се. Това вино определено не ми влияеше добре. Чувствах странна нужда от близост и преди да се спра вече бях реагирала.
- Страх ме е от себе си, когато съм с теб.. - отвърнах, свивайки устни леко и въздъхнах леко.
Погалих с пръсти лицето му за момент и се отдръпнах, обръщайки се отново с гръб към него, а пръстите ми се обвиха около дръжката на чашата и я надигнах на един дъх.

Spoiler:

Не можех да приемам близостта й дълго време. Щях да направя грешки за, които по късно щях да съжалявам. Виното беше коварно питие. Изваждаше емоциите наяве, а това не беше много удачно докато устните ни бяха толкова близо. Спрях да дишам докато не се отдръпна от мен, Сега вече се съмнявах в действията си малко по - малко отколкото до сега.
- Ще донеса още вино... - Казах взимайки чашата от ръцете й, трябваше да се отдалеча от нея преди да съм я обърнал за да я целуна, а с толкова вино не знаех къде щеше да ни отведе това.
Върнах се взимайки каната със себе си и се върнах на терасата. Получих един усмихнат поглед от принцесата, когато видя какво направих и това че се връщах при нея.
Оставих чашите на парапета и налях като оставих каната до тях, а после взех чашата си обръщайки се към нея.
- Окажи ми честа да вдигнах наздравица за отминалите векове... Нека живеем поне още толкова.

Останах отново сама и реших, че да го отдалеча от себе си, преди да съм направила някоя глупост...А от опит знаех, че допусна ли това веднъж категорично щеше да има втори и трети път. Твърде неприемливо!
Ето го и него с виното. И с него трябваше да спра май.
- Разбира се... Дано. И да бъдат по- сполучливи от досегашните. - допълних, усмихвайки се леко и отпих една голяма глътка.
- Не мислиш ли,че трябва да се връщаме вътре...все пак ние сме ''звездите на събитието'' - попитах, поглеждайки го през рамо. Прехапах неволно устна и отново се обърнах напред, за да довърша с чашата си. Това щеше да е последната! Стига ми толкова. И залеза видяхме...вече се беше скрил зад хоризонта и започваше да се смрачава все повече.
А и...достатъчно време насаме прекарахме.
Не ни бяха нужни повече отклонения и затруднения.

Да се върнем при всички онези хора? В никакъв случай, не ми трябваха. Но нещо в гласа и ме накара да се замисля за това, дали все пак не трябваше да влезем, и без това въздуха около нас се беше сгъстил твърде много и дишането беше немислимо.
Изпих своята чаша и кимнах леко.
- Добре, нека влезем. - Алкохола не ми действаше никак добре, особено след като не бях хапнал дори хапка, а за друга храна не можеше и дума да става.
Вървях след нея и дръпнах стола й за да може да седне и го бутнах леко към масата. Седнах на мястото си до нея и се загледах в противоположната посока. Налях си чаша и я изпих по същия начин. Трябваше да разпусна, а по - добро средство от алкохола не виждах на масата.
Сетих се за друг проблем обаче. Какво щях да правя когато се озовем в една стая, само двамата, в едно легло... Не, рано беше за такива мисли. По - добре, да спра, това щеше да бъде последната чаша.
Обърнах се към писаря и го заговорих на гръцки, време ми беше да науча малко арабски. Вече знаех някой думи и имах възможност да науча още и без това нямаше какво да правя.

Съгласие? Не мога да повярвам. Кимнах леко, когато все пак го изрече на глас и тръгнах пред него. Седнахме отново един до друг и всеки се зае със своите дейности. Принцесата все пак наистина започна да ме разпитва и аз й казах, че сме се засекли на един бал преди няколко години.
Стараех се да избягвам подробностите поради очевидни причини. Продължихме да си говорим за различни неща, понякога просто мълчахме. Всички ставаха да се веселят, а аз просто наблюдавах отстрани. Как за тях бе толкова забавно, а за мен бе като мъгла.
Часовете се нижеха твърде бавно. Едва дочаках времето, когато си тръгна и последния гост и останахме само хората от замъка. Всеки тръгна по стаите си, освен принцесата, писаря, аз и Крис, както и момичетата, които решиха да помогнат на слугите със разтребването.
Опитах се да се самопредложа, за да помагам и аз, но получих само няколко заговорнически погледа и твърди откази. Е, все пак ми остана Шантал. Говорех си с нея възможно най- дълго, занимавайки я със всякакви глупости, докато дори тя не каза, че й се спи и си замина с фалшива прозявка и дяволито намигване. Тази предателка...
Въздъхнах и си взех едно зърно грозде, докато все още не са взели фруктиерата и погледнах към Крис.
- Предполагам, че нямаме работа тук вече.. - казах тихо, напъхвайки още едно зрънце в устата си и свих рамене, ставайки от стола си.