Сладките тайни на средновековието...

* 24 май 1218 година, крепостта Дамиета, Египед *

Сладките тайни на средновековието... Tumblr_mg6cehjAk81r0n61yo1_500_large

My dear lovers...

Ето ни отново с поредната история от така дългото ми минало. В тази ''приказка'' се разказва за прекрасния ми престой в Египед. Спрях да се женя, след като Юстиниян почина. Прекарахме последните му години в мир и спокойствие, а аз се стараех да не го ядосвам и наистина той почина щастлив. Поне това изразяваха мислите му и цялото му съзнание.
След неговата смърт станах това, което обещах на създателя си. Безчувственото и коравосърдечно същество, което беше той беше моята маска сега, която със всяко десетилетие, или дори век се превръщаше все повече в мое истинско лице. Посветих се на изучаване на света...На плътските удоволствия, каквито той ми ги описваше, на бойните умения, които бяха единствената ми утеха срещу силния гняв, който ме обземаше на моменти, на изучавване на прекрасните кътчета, които се намираха по тази планета.
И ето ме тук, в Египед. Страна с великолепна митология, мода и вярвания. Страна на фараони, пирамиди и много...много пясък. Най- горещото кътче, на което съм била някога.
Без да искам отново бях в крепост, отново бях част от елита. Но този път не се омъжих за никого. Бях жрица, бях дясната ръка на египетската принцеса и тя наистина много ценеше моите съвети и препоръки. Момичето беше младо, но толкова любознателно, че с удоволствие слушаше за пътешествията ми, които естествено съкращавах заради годините си. Според нея бях на 24. Нямах против. А и грима беше толкова хубаво откритие. Само подчертаваше дълбочината на очите ми. Не, че имах проблеми със намирането на интересно занимание за вечерта. Бях си една ослепителна и сексапилна личност, която можеше да си оправя косата и да избие цялата войска на китайския император по едно и също време.
И ето ни днес, в късният следобед на един прекрасен слънчев ден, стоейки на терасата със принцесата и още няколко момичета и наслаждавайки се на прекрасната гледка на бавно залязващото слънце над града под нас.
Всичко беше перфектно... поне докато не биха камбаните на тревога. Това определено не беше добър знак... Побързахме да приберем принцесата вътре и се дръпнахме възможно най- плътно до стената, като момичетата ни обградиха. В случай на нещастие, ако някой нахлуе беше моя задача да я измъкна през тайните входове и да я опазя жива.

Тъмнина, това беше единственото останало след като я напуснах. Две години живеех само в тъмнина, чудейки се дали следващият ми ден да не е и последен. Мразех се толкова много! В крайна сметка се срещнах с вещица с която си разменихме по една услуга. Имаше вампир който я тормозеше. Аз го затрих и за подарък тя щеше да ми направи пръстен. Така отново станах дневна птица. Но все още не можех да приема, че съм станал такова чудовище - буквално. Затова и се включих в първия кръстоносен поход. Бях се завърнал скоро във сегашна Франция. Всичко беше толкова променено и различно. Сякаш времето летеше с ужасна скорост и все пак се влачеше невероятно бавно. Живото ми бе скучен. Бях отишъл и до Англия. Оказала се беше твърде мъглива за вкуса ми, твърде мрачна... Затова и се върнах на мястото което я срещнах. Беше се променило. Доста...
Купих си замък, станах благородник. Имах повече злато от Луи |Х, който и доста завиждаше за това. И сега, когато най накрая бях започнал да се отпускам кралят беше решил да започне война и не с кой да, е а с Египет. Поне там бяха като изкарани от пети век, нямаха сегашните оръжия. Знаеха ли изобщо че съществува барут и как се използва?
Нямаше значение тръгнах на война, както беше пожелал краля ми. Искаше да го превзема и да остана там да контролирам нещата. Аз бях на друго мнение, не обичах много горещината, затова и климата на Франция си ми харесаше, но явно края просто искаше да се отърве от мен. Ами, щеше да му е трудно!
Заминах за Египет с петстотин хиляди войници. Щом искаше да ме отпрати го постигна. Започнахме войната тихо. Даже на разбраха от къде им е дошло. За две денонощия навлязохме навътре в страната стигайки до крепостта Дамиета. Това беше и крайната ни цел. Тук обаче срещнахме съпротива. Бях загубил към двеста хиляди мъже до сега, достойно паднали в битка, която смятах за безсмислена.
Отне ни цели четири часа да взривим портите и да нахлуем в замъка. Взех само двадесетима с мен да намерим принцесата. Мислех това поне да се постигне по мирен път. Стая след стая докато най накрая не я открихме. Зад една от вратите, момичета в полукръг сякаш пазещи нещо...
- Принцесата тук ли е, идваме с мир... - Да бе затова бяхме избили половината от поданиците на Египет, защото идваме с мир. Знаех че звучи нелепо. Казах това изречение на още няколко езика без да свалям шлема си все още, не знаех какво може да литне за да ми отреже главата.

Spoiler:

Once upon a time...

Сладките тайни на средновековието... Tumblr_luteg6KdVU1qfdtcjo1_500

Не ми отне много време, за да дам инструкции на момичетата. Те бяха подготвени да дадат живота си за принцесата, също както всеки един войник в Египет.
И естествено неприкосновенноста на първо мяст- сложих си черния воал пред лицето, след което се заехме с откриването на тайния изход.
Избутах принцесата през него, след което се промъкнах и аз и извиках на момичетата да ни затворят. Точно на време, чух как онези варвари разрушиха вратата.
Хванах нейно величество за ръката и я поведох през тесните коридори. Тя плачеше и ми обясняваше, че нищо не вижда, но за мен това не беше проблем.
- Спокойно, ще те измъкна. Никой няма да те докосне! - обещах й, усмихвайки се приятелски, макар тя да не ме видя много добре и продължихме да бягаме из каменистите пътища.
Когато реших, че сме достатъчно навътре и няма да ни открият спряхме. Щяхме да изчакаме няколко часа, докато падне нощта и те заспят, за да я изкарам и да убия осмелилите се да пристъпят този праг.

Добре, нямаше я, а никой не казваше нищо. Май щеше да е добре да науча Египетски, макар да бях сигурен, че принцесата говори и на други езици.
Заехме се да усмиряваме гражданите и слугите, като се стараехме да не нараняваме никого. Бях дам изрични заповеди да не се убиват хора нито да се бият, както и да не се докосват жените за каквито и да са плътски удоволствия. Заповедите ми не можеха да бъдат пренебрегнати, аз бях господарят.
Намерих един от писарите който говореше гръцки, с него можех да се разбера, да успокои хората, че не сме нашественици и просто искаме да разговаряме с принцесата, както и да се смирим.
Той също не знаеше къде е, никой все още не ни се доверяваше. Накарах ги да донесат златото. Петдесет сандъка, като дар за тази която ги управлява. бяха от моето съкровище ни имах още толкова ако не и повече, затова и не си ги държах. Сега оставаше да чакаме. Макар всичко да легнат където намерят и аз останах на пост с още стотина войници, не можех така да оставя армия на произвола на съдбата.
Зачакахме.

Once upon a time...

Стояхме в тъмнината. На мен лично ми действаше много успокояващо. Не, нямаше да спя, но така всичките ми сетива се изостряха. Бях още по- готова за всяко нещо, което ме очакваше отвън и със сигурност реакциите ми бяха на максимума си. Кинжала, който прехвърлях между пръстите си щеше да ми бъде от голяма полза..
По мои изчисления вече трябваше да е тъмно...Може би след полунощ? Прекрасно време всички да са вече заспали. Тръгнахме с принцесата отново към един от изходите, през отделенията на прислугата и тихичко прекършвах врата на всеки ходещ, който не беше от нашата армия. Черното облекло напълно се сливаше с тъмнината, макар и екстремно изрязано. Бях изхвърлила всичките си накити, за да не привличат внимание, освен естествено пръстените...този на ръката ми и този на врата ми. Тях не ги свалях и на смъртния си одър.
Та след последния почти двуметров мъж, на чиито гръб скочих и счупих врата отново се озовах леко и ловко на земята, пускайки го съвсееем бавно и лекичко, за да не се чуе от никъде дрънкащите му доспехи. Французи, със сигурност.
Избивах родната си страна, супер..
- Ако нещо се случи...бягайте надалеч и не се колебайте да използвате онова, което ви дадох. - инструктирах принцесата и влязох първа във стаята, стискайки принцесата за ръката. Когато видях всичките спящи и няколкото на стража я инструктирах да се скрие зад една огромна камара от саксии, цветя и зеленина, където би останала в безопасност, поне докато се справя с тези.
Нямаше как да не ме забележат, след като убих единия от тях, защото те бяха почти един до друг. Един дори извади сабята си. Ха, забавен пич. Дори с камата успях да го обезоръжа и с един удар беше на земята... Защо, по дяволите нямаше нито един то войските ни...

Не бях от хората, които се изнервяха от чакането. Може би защото съм живял колкото е живял всеки един от всички тук по отделно. След това просто трябваше да се съберат годините и може би ще стигнат до половината на моите. Да, беше много интересно да си разнообразявам чакането с математика. Мразех я, изобщо не ми се отдаваше. Нещо привлече вниманието ми. Тихи шумове, сякаш нещо пада. Определено не бяха от доспехите, а и беше започнало да става твърде тихо. Нямаше го онова потракване от ходещите. Точно когато се размърдах неспокойно го забелязах - нападател. По - точно жена. Да естествено, дали не беше изгубената принцеса? Защо не, защитаваше родината си. Впуснах се срещу нея, след като махна шлема и преряза гърлото на поредния войник. Действаше твърд бързо, почти нечовешко. Извадих меча си, щита не го бях пускал. Противника ми беше с мака, което значеше, че ще трябва да се приближи до ме за да ме убие, но аз нямаше да чакам. Загиваха хора, които бяха невинни - до една степен.
- Всички вътре! - Дадох заповедта си и се опитвах да избягвам ударите от камата й. Трябваше да използвам по голяма от човешката скорост за да успее, а не исках войниците да станат свидетели на това.
Тези доспехи бяха толкова неудобни... Захвърлих щита, поне той да не ми тежи на ръката и се изправих срещу нея. С едно по рязко движение успях леко да порежа бедрото й, но тя се дръпна много бързо. Трябваше да пробвам по нейния начин. Свалих стоманените ръкавици. Добре, че можех да се бия и с двете ръце... щеше да стане жестоко.

Once upon a time...

Ето го още едно предимство да бъда жена -Бях много по- гъвкава от нападателя ми, който ме спря да затрия останалите. За пръв път тази вечер срещнах по- достоен противник. Нещо ме съмняваше този. Друго нещо - черната ми рокля, която по принцип стигаше до земята, но беше само с презрамки и две големи цепки, почти до края на бедрата ми, по една от двете страни ми позволяваха да се движа много по- свободно от неговите дрънкащи доспехи.
Нека му.
И все пак копелето успя да ме одраска. Не, че не зарастна след секунди. Ролята на жрица оправдаваше подобните ми прояви..иначе как да обяснявам защо нямам рани и тем подобни?
Усмихнах се ослепително, когато той махна ръкавиците си. Нима боят ставаше личен вече? Кимнах леко и захвърлих камата, която се заби в пода, точно пред един от войниците и се съсредоточих към мъжът срещу мен.
Започнах да го обикалям от всички страни, като същински ловец, който просто търсеше слабото място на жертвата си. В крайна сметка се спуснах към него, но за моя изненада той изобщо не беше от най- чупливите. Нима имах работа със свръхестествено същество?
Битката беше епична...отстрани сигурно повече приличаше на танц, но все пак имах преднина, защото виждах в ума му...всяко действие, което той щеше да направи. Затова и усмивката не слизаше от лицето ми. И все пак доста се поизмъчих, докато всичко не завърши с мен, върху него, а ръката ми го държеше за врата силно, докато другата беше насочила камата към него. Имаше нещо странно познато в тази поза... не знам точно защо.
Бях готова да забия камата си, когато чух гласа на принцесата...

Не беше честно, силите не бяха равностойни. Тя си подскачаше с няколко грама плат а аз трябваше да се влача с тридесет килограма стомана, отново бях бърз, но не достатъчно, успя да ме повали и да изкара въздуха от дробовете ми, добре, че не се нуждаех от него. Камата беше насочена към тялото ми, но не се притеснявах от "среща" със смъртта. Бях живял достатъчно и щях да умра доблестно опитвайки се да защитя хиляди мъже.
Жената се беше настанила върху мен в доста позната поза, жалко, че нямаше да я ползва по предназначение. Сърцето ми прескочи няколко удара и спря за миг, когато верижката на врата й се беше показала и нещо се мърдаше пред погледа ми. Твърде познато за да не го забележа. Дишането ми просто последва примера на сърцето и спря. Чувах някакви женски викове на неразбиращ език, докато жената не се стана от мен, но все още не си поемах и глътка въздух. Не можех, за мен нямаше достатъчно...
Моля те да не е тя... Като се замисля това не беше единствения пръстен, имаше още много. Още от времето на Цезар, може да е негов, да се предава по наследство и... Дишай, само дишай! Поех въздух като, че за пръв път и се опитах да се изправя. Какво стана всъщност, не че желязото щеше да ме убие, където и да го забие, но все пак...

Dear heartbreaker...

Сладките тайни на средновековието... Tumblr_mckewf2x4P1rszzxio1_500

- Моля те, спри. Те идват с мир. Моля те. - изписка бързо принцесата и аз се намръщих, след което се изправих. Хвърлих камата върху тялото му, което явно все още се осъзнаваше от всичко това и се приближих към принцесата и писара.
- Сигурни ли сте? - попитах недоверчиво, поглеждайки ту единия, ту другия и отново направих физиономия. Да, затова навън беше като денят на страшния съд. Най- малко сто хиляди бяха загинали. Ето това им бил мира. Малоумници.
Все пак ме усведомиха за нещо, което вече знаех- бяха французи. Обясних им, че говоря френски и те веднага ме поискаха за преводач. Ама разбира се.
След като ме информираха, че онзи, върху който бях преди малко им е водач се приближих към него. Взех си камата, която беше забита, пренебрегвайки другата, която преди малко беше върху него и отново я сложих там, където по принцип я държах - на бедрото си. Оправих роклята си и се приближих още малко, опитвайки се да се държа културно.
- Bonsoir. S'il vous plaît excuser ma réaction exagérée. Je n'étais pas au courant de l'évolution de l'histoire. Pouvez-vous me dire pourquoi tu es ici?* - казах на перфектен френски, чакайки въпросният мъж да свали шлема си и да покаже уважение към мен и принцесата, която бавно се движеше зад мен.
-------------------------------------
*Добър вечер. Моля извинете пресилената ми реакция. Не бях уведомена за развитието на случката. Бихте ли ми казали защо точно сте тук?

Вече бях спокоен. Нямаше за какво да се тревожа, всичко беше наред сега, когато нямаше да се лее повече кръв. Махнах дрижливо горната част от доспехите, които странно ми бяха отеснели, а после със сведена глава махнах шлема. Може би не беше добра идея да оставам непокрит с нищо от кръста нагоре, след като тази жена едва не ме уби, но все пак коленичих на едно коляно без да я поглеждам повече. Тя заслужаваше наистина голямо уважение, след като се справи с мен без много проблеми.
- Non, je m'excuse ... Nous sommes venus ici pour unir la France et l'Egypte. Je vais demander la main de la princesse.* - Нямах смелостта да погледна и вероятно да срещна шокираните погледи, докато тази която за малко не ме погуби започна да превежда. Вратите на замъка се отвориха и всички войници, които бяха от моята армия също коленичиха със сведени глави и без шлемове, за да потвърдят следващите ми думи. - Nous allons donner leur vie pour protéger la princesse, sans hésiter une seconde.*
А сега чакахме отговора.
------------------
*Не, аз моля за извинение... Дойдохме тук, за да се обединим, Франция и Египет. Ще поискам ръката на принцесата.
*Ще дадем живота си в защита на принцесата, без да се колебаем и за секунда.

Dear Heartbreaker...

Чудно, Франция и Египет. Луи очевидно беше откачил напълно. Явно просто се чудеше как да си запълни мижавото време...
Все пак той свали шлема си, което накара очите ми да се разширят за секунда. Прерових набързо мислите му, дори се бях разровила в спомените му. Отне ми доста, докато намеря приблизителна дата, защото не го бях виждала от... повече от 5-6 века. Бях си обещала - никакви чувства, никакви емоции.
Поех си дълбоко въздух и започнах да превеждам на принцесата.
- Не мисля, че е добра идея..- казах накрая, поглеждайки към нея, след което към старият ми познайник.
- Но Франция е силна държава...може да ни помогне.- отвърна тя, свивайки устни. Горкото дете. Кой нормален й беше оставил престола. Трябваше да я омъжим по- бързо, но не и за този боклук в краката ми.
- Добре, нека направим така...ще ти дадем малко време, за да го опознаеш и да си помислиш искаш ли да се омъжиш за него, или не. - предложих, повдигайки вежда и тя се съгласи.
- Vous pouvez vous lever. Princesse, nous vous invitons à passer la nuit ici quelques jours tout en prenant une décision finale, mais seulement si vous suivez le décorum et le respect pour les personnes et les sujets de notre pays. - казах студено и надменно, чакайки го да ме погледне. Когато го стори просто го удостоих с един пренебрежителен поглед и хладна усмивка, след което се върнах при писаря и принцесата, успокоявайки ги, че може да се върнем в тронната зала, така че момичетата започнаха да раздават заповеди на слугите, за да слагат вечерята.
-

Добре, това не беше отказ. Щеше да си помисли. Макар, честно да се надявах да не приеме, просто не ми се стоеше в Египет. Не, че не ми харесваше, но целия пясък и слънцето, и жегата ми бяха дошли в повече само за два дена.
- Bien sûr, si la princesse refuse encore, il suffit de laisser... - Казах накрая и се изправих като всички войници направиха същото след мен. Беше ми интересно как щях да се разбирам с въпросната принцеса след като нито тя говореше френски, нито аз арабски. Може би щеше да е по - добре да сключа брак с някоя която поне говори някой от езиците които знам, като тази която едва не ме уби например. Говореше така сякаш бе живяла във Франция и то доста. - S'il vous plaît accepter les cadeaux, que j'ai fait à partir de leurs propres bijoux.
Влязохме вътре и се настанихме в тронната зала като изпратих повечето навън давайки изрична заповед да не нараняват никого, и да пазят населението. Не им се понрави много имайки на предвид колко изклаха от нашите ги разбирах, но все пак, нямаше да бъдем зли, ние също посичахме всеки, който ни се противопоставяше. Стига толкова кръв.
-----------
*Разбира се, а ако принцесата все пак откаже, просто ще си тръгнем...
*Моля да приемете и даровете, които донесох от собствените си скъпоценности.

Dear Heartbreaker...

След като бяхме разпуснати реших да мина през покоите си. Колкото да се преоблека в една нежна бяла рокля с бял воал за лицето ми, от цялата тази битка, да сплета косата си и да се снабдя с някои накити.
Когато се погледнах в огледалото и видях пръстена му на врата си и го погалих. Нека да стои там...Може би той щеше да се досети коя съм...Или пък от пръстена, който той ми подари...или просто си е безчувственото копеле, което изгоних от живота си. Да, същия си е. Това беше обяснението.
Влизайки във залата, където се хранехме на дългите маси установих, че повечето вече бяха започнали, но прекасната ни принцеса просто се оглеждаше за мен нервно и когато ме видя потупа мястото до себе си. Естествено, искаше да й превеждам. Стигхнах до нея, кимайки леко в знак на уважение на моята владетелка и седнах до нея. Чак тогава видях и господина от другата ми страна.
Кимнах и на него от учтивост и се изправих с чашата си с вино в ръка.
- Искам да вдигна тост за нашата господарка...Въпреки проблемите днес вярваме, че тя ще вземе мъдро решение и ще отсъди кое е правилно. Наздраве за мира и за гостите ни. - казах първо на арабски, след което и на френски, със същата ослепителна усмивка както винаги, след което си седнах на мястото. Изпих наведнъж виното си и все пак реших, че ще е добра вечер...поне, докато Шантал не реши да ме разпита за господина от другата ми страна.
- Защо решихте да дойдете все пак тук? Едва ли е било спонтанно решение...Какво всъщност искате от нас? - зададох директно въпросите на френски, поглеждайки го, за да се усети, че все пак говоря на него.

Не казах нищо просто вдигнах чашата си за да отпия от нея и я оставих на мястото й заглеждайки се в чинията си. Не бях гладен. Всъщност скоро не бях ял човешка храна, а не бях пил от нечия вена от колко - седмица може би? Тогава осъзнах, че тази седналата до мен беше онази от преди малко с кинжалите. Може би защото ме беше попитала нещо, а аз я гледах неразбиращо. Мислите ми бяха в съвсем друга посока сега. Храненето беше важно и ако го правех по често може би, само може би, щях да я победя.
- На мен ми казаха да замина преди седмица... Пътувахме с кораба пет дни и от два сме в Египет... просто краля не ме харесва много, освен на бойното поле... Просто се надява някой да ме убие. - Бях се загледал в чинията с храната отново. Вдигнах чашата за да отпия от виното усмихвайки се безрадостно. - Аз също...
Допълних накрая без и аз да знам защо точно. Погледнах към всички онези мъже които вероятно искаха да се приберат при семействата си и съжалявах за всички, които нямаше да го направят. Обърнах се отново към нея и се загледах в лицето и, макар да беше прикрито. Нищо не се беше променило, жените продължаваха да си слагат всякакви накити. Тогава видях отново верижката с пръстена, сега можех да го видя още по ясно и сърцето ми се сви. Спомените ни заедно в онова легло през шести век... Бяха толкова ясни и чисти като сълза, че ме накараха да се усмихна с носталгия. Не можех да си държа езика зад зъбите затова просто я попитах директно.
- Извинете за въпроса, но от къде взехте този пръстен? - Може би е минала от тук за да се наслади на прекрасните пирамиди или... Не, болеше прекалено като мислех за нея и отново ми се искаше просто да сваля пръстена и да изляза на слънце. Не заслужавах живот след като бях съсипал нейния...

Dear Heartbreaker

Значи краля му искаше да го убие... Прекрасно, аз също. Каква прекрасна цел споделяхме с Луи... Ако знаех кой стои под този шлем нямаше кой да ме спре. Нито принцесата, нито никой. Имах си алиби, щях да го убия без да ми мигне окото.
Откакто бях изключила чувствата си живеех много по-добре. Не ме интересуваше нищо, нито се притеснявах за нищо. Както в момента. Стоях до него и... Нищо.
Все пак преведох на принцесата това, което той ми отговори и тя зададе друг въпрос.
- Защо не пратихте известие, или не оказвахте съпротива? Нямаше да е нужно убийството на толкова хиляди от поданиците. - преведох му въпроса й, но той ме прекъсна с един негов. Докоснах за момент пръстена на верижката, след което го свалих и хванах ръката му, за да я обърна с дланта нагоре и пуснах верижката и пръстена в нея.
- Сигурна съм, че и сам можеш да си отговориш. Това вече няма място при мен. - отвърнах тихо и отново отпих от чашата си, откъсвайки поглед от него. Обърнах се към Шантал и другите момичета, които се кикотеха от постъпката им. Естествено, обясних им го като подарък от принцесата, макар само да му връщах нещо негово.

Известие или без съпротива... Аз следвах заповеди, не съм роден да мисля и не съм мислел от много време... Прекалено много, вече бях забравил как става, затова и педи да отговоря извинително доизпих виното от чашата си и помолих за още. Обърнах се към дамата закрила лицето и думите излязоха сами.
- Аз съм просто войник, машина която краля използва. Идеален за целта, без емоции без хоби без сърце... Ще предложа на принцесата ако не жела тя да сключва брак с мен, а желае мира за страната си и Франция зад гърба си, просто да ми даде някоя от нейните придворни. Те могат да бъдат спокойни, защото няма да искам нищо от тях, ако желаят дори няма да спим в една стая...
Знам, че беше дълго за превод, но исках да кажа всичко, а и сега имаше много за казване. Това беше само половината, можеше да говорим за още много неща, но щях да се зарадвам и просто на това да но отпрати.
Когато обаче забулената ми подаде пръстена си едва не ахнах. Изведнъж обикновените дрехи които ми бяха дали да облека ми се виждаха по тесни от доспехите значи беше тя... а аз не бях изпълнил обещанието си. Поклатих леко глава и го сложих отново на врата й с останалите накити там.
- Това е твое Анастасия... - Казах този път на италиански, надявайки се никой да не го знаех или поне да не го помни. - Дадох ти го преди около седемстотин години с обещанието да не ме виждаш повече. - Сърцето ми прескочи няколко удара и изобщо не дишах.
Бутнах стола назад, заради което ми действие всички разговори спряха. Нямаше как тези столове трудно се поместваха от един човек, да не говорим седнал, пък и бях станал аз
- Извинете, продължавайте да се храните... - Обърнах отново на Френски. - Мисля да си почина, просто съм преуморен. - Отидох до принцесата и целунах леко ръката й.- Извинете за дързостта ми, но исках да ви пожелая лека нощ.
Тръгнах, не исках да се разправям с всички тези хора, просто не беше толкова по лесно преди... Излязох от двореца на мястото на което се бихме и се загледах нагоре, нямаше как да не се надявам, да ме последва, но като знаех, че не желае да ме вижда какво оставаше да тича след мен. Трябваше да изляза на светлината, сега тя нямаше да ме види и щях да съм изпълнил обещанието си... Защото още я обичах...

Dear Heartbreaker...

Чудно, не спираше да говори просто. Едва смогвах да преведа всичко това, което казваше и тъкмо, когато реших, че е свършил с приказките той просто продължаваше
В крайна сметка успях да преведа всичките му думи и си отдъхнах удовлетворено. Тогава обаче той проговори на италиански. Обърнах се да превеждам по навик, но тогава усетих, че всъщност това никой не трябваше да го знае.
Погледнах го странно, когато отново го сложи на врата ми и си излезе. Преведох набързо думите му и се изправих тихо.
- Ще отида да наредя да му оправят стаята. - казах небрежно и чух смеха на принцесата.
- Да се върнеш по някое време...- провикна се след мен Шантал, но аз само се намръщих и проследих ума му до мястото, където всъщност беше. Намерих го на просторната тераса, на която бях пропуснала възможността си да го убия.
- Трябва да изясним нещо. - казах сериозно, поглеждайки към него - Тук съм щастлива. Това е моят дом сега и всички ме обичат без да им въздействам. Само защото им помагам. Не искам нито ти, нито войската ти да вреди. Нито да саботираш личността ми. Аз съм тяхна жрица. Не проваляй всичко отново. - казах всичко на италиански, за да не чуят неправилни хора.

Мислите ми бяха прекъснати от гласа й. Беше ми ясно че щом говори на италиански значи трябваше да и отговоря така, но още не можех да повярвам, че ме е последвала. Бях се държал гадно, много гадно. Дори не исках прошка защото нямаше да я получа, а и не я заслужавах.
Тя беше чиста като сълза, а аз я опетних. Нея, името й. Това не беше редно. Не постъпвах правилно. Обърнах се с лице към нея опитвайки се да прикрия тъгата си с усмивка, но не се получаваше така както го бях планирал.
- Не искам да те саботирам, нито да те наранявам... Както теб така и хората тук. Нагледал съм се на убийства, не мога да понасям повече такива. Искам да живея спокоен живот. Искам да започна всичко отначало. Да поправя всички грешки които съм допуснал до сега. - Сведох главата си неспособен да я гледам повече. - Искам да отърва света от себе си, но преди това се нуждая от прошката на единственото същество което обичах повече от семейството си...
Коленичих пред нея отново. Изгрева щеше да дойде скоро, и тогава просто щях да изгоря, всички щяха да са щастливи, Луи, може би и Анастасия...
- Прости ми за да мога да си отида в мир, защото от това което ти причиних боли най - много, векове наред... - Погледнах нагоре към лицето й готов да заплача точно както в първите години на раздялата ни. - Моля те... Мое единствено създание...

Dear Heartbreaker...

Аз бях тук, за да му изясня правилата в крепостта. Какво му ставаше? Стоях и го гледах странно, докато ми обясняваше какво точно възнамеряваше да направи и какво искаше.
- Добре.. Предполагам. Но защо ми го казваш? - попитах, повдигайки вежди и скръстих ръце пред гърдите си. Явно вековете не му се отразяват особено добре.
Когато обаче той падна на колене и започна да говори какво точно цели едва се стърпях да не се разсмея. Нима наистина очакваше да му повярвам и прочее? Все пак го изслушах и когато приключи се подсмихнах развеселено, поклащайки глава.
- Моля те, не драматизирай. Стегни се, звучиш като глупаво човешко същество. - казах хладно, хюърляйки му един пренебрежителен поглед и се приближих до края, облягайки се на парапета.
- Няма да го направя. Ти не заслужаваш нещо такова. Ще си стоиш на земята още хилядолетия наред и ще си търсиш нови момичета, чиито сърца да рабиваш. - казах съвсем хладнокръвно и се загледах в небосвода обсипан със звезди.
- Казах ти, че няма да видиш повече онова момиче. Тя умря отдавна. Преди хилядолетие. Сега не ме интересува нищо особено. Нито ти, нито любовта ти. - допълних с усмивка и се обърнах към него. - Радвай се на творението си сега, Крис. На това, което не е перфектно, което не може нищо и според теб нямате шанс за бъдеще. - усмивката ми стана по- широка. Не знам за него, но аз се чувствах супер.

Какво и ставаше? Нима ме мразеше толкова много. Всеки, който умираше заслужаваше прошка... Освен мен очевидно. Добре, разбирах. Бях я превърнал в нещо коравосърдечно, нещо като мен преди да осъзная колко съм я наранил. Изправих се, не защото бях жалък, това го знаех и за нея бих се снишил още повече, изправих се за друго, за да се приближа към нея отново целунах челото й леко и се отдръпнах на една крачка.
- Убий ме... - Хванах ръката й и я сложих на гърдите си, в които сърцето ми биеше спокойно, даже твърде спокойно. Готово просто да го вземат, то отдавна не беше там, беше в ръцете й, точно като сега.
- Знаеш как... - Притиснах ръката и плътно до гърдите си и се вгледах в очите й. - Просто извади сърцето ми, то и без това принадлежи единствено на теб....
Не драматизирах, говорех истината. Не ми се живееше. Не и след като тя ме мразеше толкова много. Исках да направи с мен точно това, което беше поискала тя в онази топла нощ когато я напуснах. Аз нямаше да убия нея, защото я бях създал, но не й пречеше да убие мен, нали ме мразеше.

Who is the Heartbreaker now?

Нима си мислеше, че с това ще ме трогне? Забавляваше ме още повече. Поклатих глава и извъртях поглед, когато сложи ръката ми на сърцето си. Това си беше моя идея. Той ме копираше. Колко интересно само. И да, виждах болката в очите му, както и в ума му и в спомените му. Нима наистина толкова много се измъчваше за мен?
Глупак.
Свалих воала от лицето си, приближавайки се към него с усмивка.
- Хубаво - казах и пръстите ми се забиха по- силно в гърдите му. В плътта му. Чувството ми допадна необичайно много. Приближих се още повече, гледайки в очите му, крадейки дъха му.Все неща, които знаех, че биха се харесали на господина в други обстоятелства.
- Прощавам ти - прошепнах, допирайки устни до неговите съвсем леко, като допира на крилата на пеперуда - И не те мразя. Просто си ми безразличен. Отвътре съм празна. И не си ми приятен. Не те искам в живота си и определено не искам нищо свързано с теб, било то и вината за смъртта ти - допълних и махнах ръцете си от там, след което се отдръпнах и облизах палеца си. Вкуса на вампирската кръв беше нещо замайващо. Отново се усмихнах.
- Наслаждавай се на престоя си в Египет. Принцесата с удоволствие би се омъжила за джентълмен като теб. Сигурна съм, че ще си имате много деца и щастлив брак. Дано този път ги опазиш.. - вмъкнах накрая, заобикаляйки го и тръгнах навътре. Може би бях прекалено сурова с него, но наистина празнината в мен беше като огромна пропаст между сърцето и чувствата ми. Сякаш то беше на дъното на бездната и никой не можеше да го достигне. За момент ми мина през главата, че всъщност искам да чувствам отново, но беше минало толкова много време от тогава, че ... не знаех как да се върна. Затова и си отивах от него сега.

Значи наистина го беше направила? Беше изключила всичките си чувства и емоции. За момент си помислих, че наистина ще изтръгне сърцето ми преди да се отдръпне. Това целувка ли беше? Сякаш ми показваше какво съм изгубил като съм я наранил. Почувствах се още по ужасно от факта. Исках си Анастасия, онази която беше във Византия, императрицата на Юстинян.
Всеки прави грешки. Едни повече от други, но за това бяхме такива каквито сме. Ако аз не бях направил грешката да я създам, нямаше да ме напусне, ако не ме беше напуснала нямаше да съм толкова отвратителна личност шести век. Нямаше да се разделим отново и да се срещнем сега. Всичко беше последствие от грешките ни. Не можеше ли просто да ми прости наистина, както аз направих с нея толкова отдавна.
- Не искам друго семейство. - Казах сваляйки пръстена който сякаш се беше сраснал с кожата ми и го хвърлих по нея, падна в краката и се търкулна напред. - Скоро слънцето ще изгрее, но този път няма да се скрия... Ще останеш ли с мен в последните ми часове?

Dear Heartbreaker..

Беше по- лесно, отколкото някога го бях сънувала...Да, доста често се явяваше в сънищата ми, при това твърде нежни за моя вкус. Или беше онзи момент, в който го накарах да напусне. Почти бях напуснала терасата, когато чух звука на пръстена, който падна на земята. Свих устни недоволно и в следващата секунда бях пред него с пръстена му в ръка.
- Няма да правиш нищо такова. - казах намръщено и сложих бижуто на пръста му, преди да реагира. - Не ме принуждавай да те накарам да го оставиш там. Няма да се самоубиваш. - предупредих го, свивайки устни отново и си сложих воала пред лицето, след което седнах на широкия парапет.
- Какво целиш с това? Защо е цялата тази драма? - попитах неразбиращо. Защо трябваше да се прави на мъченик и тем подобни. Та той ме беше оставил преди 6-7 века...защо точно сега реши да се самоубива?

Сега какво? Щеше да ме завърже, за да не го сваля отново ли? Това беше глупаво, не можеше да ми казва какво да правя. Бях с цял век по стар от нея. Водех войни, в които не желаех да участвам. Бях изморен, не се бях хранел отдавна, беше ми омръзнало от целия този живот. Не можеше да ме съди, особено когато тя беше човека, за който бих дал всичко, а и бях безразличен. Нуждаех се да усетя топлотата й, мечтаех за красивата й усмивка и блясъка в топло кафявите очи. Жадувах за една обикновена прегръдка от някой, който ме познава колкото нея.
- Не драматизирам, просто искам да сложа край на това. Когато изгоря болката ми просто ще спре. - Погледнах към нея с цялата тъга която бях събрал в погледа си - Не мога да понеса това, че те нараних по този начин... Това е един вид моят подарък към теб. Слагам край на миналото ти.

Dear Heartbreaker...

Това беше безмислено. Защо изобщо оказваше някаква съпротива и защо просто не спре с всичко това?
- Първо...много добре знаеш, че мога да те накарам да не го сваляш и без да те връзвам. - напомних му, потупвайки слепоочието си и му намигнах, след което продължих с приказките. Трябваше да му стане ясно, че няма смисъл от всичко това, само ще остави войската си в неизгодна позиция. Без водач те бяха като пилци, които щяхме да убием.
- За каква болка ми говориш изобщо. Ти си вампир. Успя да изключиш емоциите си веднъж. Тогава, когато аз се появих. И все пак живях с теб, нали. Живях цяла година. А и не сме се виждали 6 века. Щом си издържал толкова много какъв е проблема да стоиш сега? Защо реши, че точно тази сутрин ще се изгориш? Чуваш ли се изобщо. На повече от хилядолетие си, съвземи се. Защо искаш точно мен сега? И защо искаш да се убиваш заради мен? Аз приключих с миналото си. Няма го. Преодолях го, преживях го. Гледам към бъдещето и живея в настоящето. Няма причина да ми подаряваш всичко това, след като нито едно чувство не вирее в тялото ми. Нито ще постигнеш нещо, нито ще върнеш времето. Свърши се. Преодолей го, и гледай напред. - забърборих отново.
Да, може би говорех твърде много но той трябваше да го разбере. Иска или не, аз оцелях без него. Вкусих от всички сладости на света и сега това беше моя живот. Нищо лично, но ми беше безразличен.