Сладките тайни на средновековието...

О, щеше да ми го внуши. Да се опита, така и не пробвахме дарбата й, да четеше мислите ми, но това не значи, че може да ме накара да правя каквото иска тя. Бяха различни неща. Сега може би щях да отстъпя, но само може би, ако ми дадеше основателна причина да не го правя, а в това което каза не виждах такава.
- Защо сега? Защото сега видях какво чудовище съм създал, а тъй като не искам да сложа край на живота му, поради причината, че те обичам... Не мога да те гледам така, разбираш ли. Боли ме точно толкова колкото когато те видях за последно. Не искам всеки ден от настоящия си и бъдещ живот да виждам очите ти и безчувствеността в тях. Не желая... - Прошепнах последното твърд тихо. Не исках дори тя да го чува, но винаги съм ценял истината. Само тя ни оставаше накрая. Без значение какво правим.
Не ми трябваше никой друг освен нея, никога не ми е било необходимо. Нито златото нито властта. Можех все още да живея в онази малка колибка в която я създадох, дори и цялата да е изкопана отдолу, за да побере златото. Исках онази Анастасия която успях да убия с ужасните си маниери и държание, защото тя винаги ми е била достатъчна, просто периода в който живеехме ме беше променил до някаква степен... Не исках да се променя заради мен, а тя го беше сторила, изключила чувствата си... Не исках да и причинявам това...

Dear Heartbreaker...

Подсмихнах се студено.
- Трябваше да ме убиеш, когато ти дадох възможността. - вметнах, свивайки рамене и извъртях очи.
Не мога да повярвам, че току що каза това. Все едно ми казваше промени се, или ще се самоубия. Кой изобщо беше споменал съвместният ни живот дори?
- Извинявай, но поправи ме, ако греша...След шестотин години ти идваш изневиделица в моя рай, нахлуваш тук, разрушаваш го почти и накрая ми казваш, че ще се самоубиеш, защото си ми безразличен? Ами тогава си тръгни, или аз ще го направя. Не значи, че някой трябва да се убива. Никой не те задължава да ме гледаш. - вече започвах да му се ядосвам. Просто идваше тук и искаше всичко да е перфектно, а и да не е всеки трябваше да го слуша и всички да го обичат. В истинския живот не ставаше така. Само по приказките. А те не съществуваха...

Добре, значи нямаше да се промени и просто ме пращаше да си тръгна. Може и да не и беше ясно какво точно ще се случи ако го направя. Луи ме изпрати за да се отърве от мен, защото го беше страх, че мога да му взема короната, затова ме прати при друга, да я взема, а ако случайно умра докато се опитвам Египет да остане за него. Това е била идеята още от началото. Ако аз умра на мое място щя дойде друг и не се знаеше точно колко зъл щеше да бъде.
- След като съм ти безразличен, и не усещаш нищо, вероятно не ти пука за никого тук... - Предположих и се огледах, знаех че мислите ми не бяха защитени от атаката й. Бях мекушав твърд много ме беше грижа.
- Какво ще стане ако принцесата умре? Хората ви ще се вдигнат на бунт, моите хора са повече и ще убият всички тук, аз ще се заема с теб така че няма да можеш да ги спреш. Нил ще се изцапа с кръвта на хиляди войни, само защото не можем да се разберем помежду си.
Това беше края на дългата ми реч. Наистина ли я заплашвах по този начин... Наистина ли го обмислях, само за да я накарам да чувства отново да избия цяла държава? Да!
Приближих се бързо до нея и я прегърнах отново целувайки я точно като преди. Целувка изпълнена със страст и копнеж по нея. Ако не друго и давах причини да ме убие.

Dear Heartbreaker...

Това трябваше да спре. Не мислех дори да дискутирам нещо подобно с него, камо ли да се карам с него, поне докато не се осмели да ме целуне. Тук вече прекрачи границата. Твърде много си позволяваше, трябва да се вземе в ръце.
Отблъснах го и дори отнесе един шамар, но не го събори дори. Трябваше да го направя по- силно..
- Не смей да правиш това отново. Чу ли? - казах тихо и злобно, приближавайки се към него и ако можех да наранявам с поглед той вече щеше да е мъртъв. Лазеше ми по нервите и не ме интересува, че ми е създател, щях да го погубя така, както всеки друг.
- Не ме интересуваш нито ти, нито любовта ти. Градих това свое аз в продължение на повече от половин хилядолетие и няма...Чуваш ли, няма да ти позволя да дойдеш и да разбиеш целият ми свят, в който съм щастлива, само заради твоята лъжлива любов. Няма да те обичам повече. Аз съм си забранила и няма да го направя.Когато те оставих поне знаеше, че беше заради дъщеря ми.- изсъсках също толкова студено - Не превръщай това във война, защото ще изтръгна сърцето ти и ще го напъхам дълбоко в гърлото ти, пък да върви по дяволите Египет. - допълних и въздъхнах леко. Отдръпнах се на няколко крачки и реших в крайна сметка да си тръгна. Нямах работа при него. Да се изгаря ако иска. Не ме интересуваше. Тогава обаче се спрях за момент и отново се обърнах към него.
- А и...Когато ти ме остави беше заради две банки кръв и уменията им в леглото, тъй като аз не мога нищо. Странно защо сега не ги виждам около теб като са толкова перфектни? - припомних му, повдигайки вежда и запазих ледената си гримаса. Това беше катастрофа. Такъв хубав ден беше...

Да не смея да я целувам? Ами не мислех, че ще го направя... Даже мислех малко да и "подлея водя" Не можеше така трябваше да разбере, че чувствата са хубаво нещо когато са взаимни. Да беше отишла да търси дъщеря си, но още тогава можеше да ме вземе със себе си.
- Не разбираш нали? Никога не си разбирала значението на секса. - Може би, защото се влюбваше или не и е харесвало преди. Отново аз бях този който и показа насладата от всичко това. Нали бях този, който да я направлява в живота. - Той не е свързан с любовта. Може да правиш секс без любов, но в последствие на любовта идва секса. Това е закон. Самото ти тяло го иска. Както беше при нас тогава... А онези двете бяха просто играчки които ти не можеше да преодолееш... Те застанаха между нас...
Поклатих главата си. Защо бях такъв глупак тогава, не трябваше да си тръгвам колкото и да го искаше. Трябваше да остана при нея и да докажа любовта си, а не след толкова векове да я убеждавам, че не съм спирал да изпитвам тези чувства към нея... Нямах доказателство което да и покажа, това беше жалкото...
- Не мога да избирам вместо теб Анастасия, но ми се искаше да разбереш...

Dear Heartbreaker...

Аз ли не разбирах? Чудно. Естествено, че бях аз. Та кой друг би бил толкова малоумен да се влюби в него, освен една глупачка като мен.
- Онези двете? Наистина ли? И си мислиш, че не забелязвах как във всеки удобен момент чукаше която ти падне. И не, абсолютно не се натискаше със всяка пред мен, докато в момента, в който пипнех някой мъж ти откачаше. Струва ми се толкова честно. - казах саркастично. Започвах да му се ядосвам,това не беше добре. Дори бях започнала да повишавам тон, а това изобщо не беше по правилата.
- Супер. Значи все още нищо не разбирам. Тогава си намери някоя, която да разбира и ме остави на спокойствие. Не те понасям. - казах кратко и ясно, след което отново се завъртях и тръгнах към коридора. Тогава пред нас изтича негов стража. Ето я и моята възможност.
- Ти...ела с мен. - казах закачливо, приближавайки се към стражата му и махнах воала си, впивайки устни в неговите. Очевидно беше много изненадан, човечеца, но не се противи.
- Сладки сънища, Крис. - пожелах му на френски и хванах войникът за ръка, тръгвайки към стаята си.

Права беше, откачах! Но това с натискано не беше за пред нея, а за пред другите, за да не ме заподозрат. Щяха да ме заколят ако знаеха че императрицата беше в моето легло почти всяка вечер... Тогава ми се живееше, за разлика от сега. Ченето ми щеше да падне когато просто си придърпа един от стражите. Нима не изпълняваш заповедите ми. Това беше изрична, да не се докосват жените, какво си мислеше този? Внушението, да... Добре! Щях да играя нейната игра.
Лека нощ Анастасия. - Казах нормално но макар и да беше завила зад ъгъла бях сигурен че ще е чула. Влязох отново вътре и се насочих мислите си в търсена на стая за спане. Когато намерих такава просто легнах в леглото.
Дълго не можех да заспя, в главата ми само се въртеше лентата на това как някой друг я докосва и целува и... Да, причинявах си го. Нямаше да повикам никоя при мен. Нито тази нощ, нито следващата, нито щях да спя със съпругата си когато ме оженеха на сила за някоя...
Това беше дълг, който трябваше да се изпълнява. Седнах в леглото бързо когато през ума ми мина друга мисъл. Изправих се и потърсих онзи писар из замъка намирайки го се усмихнах, обяснявайки му това което исках. Той обещае, че ще говори с принцесата и тя ще каже решението си на следващия ден на закуска.
Върнах се в стаята си с една широка усмивка. След като госпожицата искаше да ме кара да ревнувам, просто щях да направя така, че да имам причини да убия всеки доближил се до нея... Кой казва, че брака не е добра сделка?

My dear lovers...

Така прекарах остатъка от вечерта си. Когато махнахме всички тези доспехи и глупости се оказа, че стражата наистина не беше за изхвърляне. Мускулите му бяха като планини.
Достатъчно добър беше и за малко среднощни забавления. Определено си разбираше от ...дейноста, дори без да му въздействам за нищо.
Радвах се на придобивката си за вечерта и когато дойде време за сън той бе така сладък. Нямаше кошмари, нямаше ужасния Кристиан, нито каквото и да е друго. Само чист, здравословен сън.
Събудих се в необичайно добро настроение. Изгоних стражата от стаята си след първата целувка и наредих на прислужничките да сменят чаршафите, докато аз си взема вана. Тук имаше една много хубава традиция за красота- да се къпеш в мляко. Не, че на мен ми помагаше, но наистина ме караше да се чувствам специална и женствена.
Когато излязох от стаята си вече косата ми бе прибрана на хлабава плитка, която се спускаше по едното ми рамо, а роклята ми беше златиста, подобна на пясъка в пустините с черен дебел кант. Беше със дълбоко деколте и разкроена надолу, с обичайните дълги цепки. Вече отказвах да нося воала си, след като щяхме да бъдем само най- близките на принцесата, плюс Кристиан.
Когато вече влязох в залата за хранене бях закъсняла. Седнах на възможно най- отдалеченото място от него, като минах през принцесата, за да я поздравя.
Поклоних се учтиво и се настаних на мястото си. Писаря превеждаше от гръцки на арабски на моята господарка, докато Кристиан му говореше нещо.
- Какво става тук? - попитах небрежно първо на гръцки, след което и на арабски, оглеждайки цялата зала, защото всички млъкнаха, когато аз се появих. Тук имаше нещо гнило..

Не спах много, най вече от напрежението което ме беше обзело, а и колкото и дебели да бяха стените, колкото и далече да бяха стаите ни сякаш чувах онези стонове от удоволствието й. По скоро си внушавах защото нямаше как да се случи, но и след първите лъчи се измъкнах от стаята си. Носех някакви дрехи които бяха ушило през нощта за мен. Блузата беше без ръкави за което бях наистина благодарен, а панталоните бяха над коленете ми, нещо което наистина не бях срещал до сега, но държаха прохладно. Материята може би беше такава. Отидох на масата за закуска, всички мъже от армията бяха разпуснати да си намерят място за живеене тук в Египет.
Започнахме да разговаряме с писара, който дойде пръв, а след него и с принцесата. Тя слушаше доводите които излагах. Обяснявах и колко по добре ще е да се омъжи за някого когото обича, а не за мен. Обясних и, че съм харесал жрицата и искам нея. В началото принцесата упорстваше, но накрая отстъпи. Твърдеше, че жрицата им трябва да е недокосната, но пък аз реших да я издам. Беше се получило много добре с отмъщението й снощи. Даваше ми предимство. Най - накрая просто склоних принцесата и придворните й. Точно навреме, когато се появи и главната жрица, ослепително красива както винаги.
- Ще вдигаме сватба... - Обясних простичко и се разгледах по масата за някаква храна. Учудващо ми се ядеше. - С принцесата стигнахме до заключението, че е добра идея ме ожени за някой с който мога да разговарям без преводач.
Казах с широка усмивка на френски, така, че единствената, която ме разбра беше тази за която щях да се женя.

Dear Heartbreaker...

Отговорът, който прозвуча на френски ме смрази за секунда, но после си казах ''Той лъже...ще ги разубедиш, запази спокойствие'' . И си бях права. Усмивката ми и изражението ми останаха непроменени.
Взех си от прекрасните неща, които бяха опекли сутринта готвачките, както и малко плодове и сок дори, като през цялото време докато правех всичко това се съсредоточавах само върху него, без да гледам никой друг, макар да говорех.
- Не, няма. Няма да се омъжа за теб. - казах съвсем спокойно на френски и си сипах въпросния сок. Обмислях внимателно думите си и стратегиите веднага започнаха се образуват в мислите ми.
- Не знаех, че сте готова да ме продадете толкова лесно - казах на арабски, без да поглеждам принцесата. Когато вече струпах всичко, което исках пред мен започнах да се храня, гледайки само в чинията си.
- И аз мислех, че няма да си толкова лекомислена и да оставиш някой да знае някоя твоя слабост, нямах шанс. - отвърна тя и можех да чуя недоволството в гласа й.
- Ще избягам тогава. Няма да се оженя за него, оженете го за писаря, тъкмо с него ще си говорят на гръцки. - констатирах, забелязвайки как писаря ни всъщност се засегна, но все пак преведе всичко на Крис.
Каква интересна сутрин.

Нова цел - да науча арабски! Щеше да ми се наложи, а и просто щях да го добавя към езиците които вече знаех. Нямаше да е много трудно да го направя. След толкова векове ученето на език ти се вижда като детска игра, просто трябваше да следя думите, превода и тези които се повтаряха бяха най - използваните и тези които е наложително да знам. Сега дори не си правеше труда да ме погледне.
- Нима те е страх Анастасия? - Попитах я на френски с лека усмивка. - Каква ще постигнеш като избягаш? Ще ми позволиш да се оженя за принцесата и да я нараня? Знаеш, че умея да карам хората да се влюбват в мен. Наистина ли ще ми я оставиш? Какво ли ще стане, ако се улисам в пиенето на кръв от нея и без да искам я убия? И наричаш себе си приятелка, а аз си мислех, че приятелите си помагат.
Поклатих леко глава и взех един елипсовиден жълт плод и отхапах от него. Втресох се целия. Това беше ужасно кисело. Как се ядеше изобщо, щяха да ми опадат зъбите. Лицето ми се превърна в смръщена гримаса и чух всеобщия смях около мен. До тук със сериозните разговори.

Dear Heartbreaker...

Свих устни и въздъхнах тихо. Нямаше да му се оставя просто така. Нямаше нещо на света, което да ме накара да се омъжа на сила за него. Това си беше мое решение и принцесата също нямаше да го промени, както и целия харем от момичета.
В крайна сметка все пак вдигнах погледа си, впивайки го в неговия и му внуших моментна пронизваща болка, сякаш някой го беше уцелил с кама.
- Няма да се омъжа за теб. Убий който искаш, когато искаш. Няма да ме накараш да се обвържа с второ чудовище като Александър, при това и безсмъртно. - казах съвсем сериозно. Само дето не ми е посягал. Е, и това щеше да стане сигурно. Както обичам да твърдя - мъжете са напълно еднакви независимо от века, годините и богатството. Затова и в този период от живота ми им подръжавах доста. Мачкай, за да не те смачкат.
- Защо толкова искаш да провалиш живота ми? Не ти ли стига това, което направи преди толкова време? Колко още ще ме измъчваш? Какво съм ти направила? - стиснах зъби, но не си позволих да изглеждам твърде ядосана. Успокоих се отново. Тук никой не ме разбираше, но всеки подозираше, че ще се скараме.
- Ани, моля те... - обади се принцесата - Те могат да разрушат всичко. Ще анулирам брака веднага, когато оттегли войските си. Моля те. - каза тя, което ме накара сведа поглед към закуската си и да запазя мълчание.

Сега ме мислеше за чудовище само защото не разбираше чувствата ми. Не беше честно, не виждах смисъла в цялата тази омраза която таеше в себе си, нали времето лекуваше всичко? Така си мислех...
- Нищо не си ми направила, - казах спокойно оглеждайки другите на масата. - Просто искам да е незаконно друг да те докосва...
Взех си портокал, това вече знаех какво е и преди бях виждал. Заех се с това да го беля докато те си се обясняваха на техния си език. Не ми пречеше да не знам. Очевидно беше, че ме обсъждаха, но щях да се правя на глупав и че не забелязвам. Не можеше да дойда тук с армия и да искам да взема висшата им жрица и да не мислят как да се отърват от мен.
- Сватбата ще е утре, не желая да се вдига много шум... - Казах на гръцки и се изправих от стола. Взимай със себе си обеления портокал. Не ми се занимаваше с глупости, щом ме мислеше за чудовище щях да бъда такова.

Dear Heartbreaker...

Това ми се стори забавно. Дори много. Той си мислеше, че ще бъда вярна. Колко сладко.
- Ако си мислиш, че като се обвържеш с мен по този начин ще те заобичам, или пък ще спра да ти изневерявам нещо си объркал жената. - казах на френски и отново замълчах.
Обмислих предложението на принцесата, оглеждайки го от всички страни. Естествено, щеше да бъде само фиктивен и то докато войските се оттеглят. После щеше да го анулира и всичко щеше да бъде наред. Аз все още щях да бъда свободна. А и в крайна сметка винаги можех да избягам.
- Ще си помисля. - казах на арабски, поглеждайки накрая към принцесата и се усмихнах мило. Когато обаче чух следващите думи ми идеше да хвърля по него нещо много тежко. Камила, например. Утре? Той чуваше ли се.
Не! Не! Не!

Преди да изляза от стаята се обърнах към нея с безизразното си изражение и огледах всички внимателно, накрая погледа ми прикова нейния.
- Повярвай ми, знам, че си падаш по изневерите, но аз не съм Юстинян. Ще убия всеки, който те докосне. - Излязох драматично от стаята. Трябваше ми въздух, но когато излязох жегата ме блъсна и направо си мечтаех да вляза в прохладния дворец.
Сведох глава към ръцете си и се заиграх с пръстена на безимения си пръст изваждайки го леко от мястото му, но не го свалих напълно. Какво щеше да стане ако го направех? Колко ли бързо беше изгарянето? Погледнах към слънцето и го свалих до основата на нокътя си. Щях да се женя за нея... Наистина? Трябваше да съм щастлив и наистина щях да бъда, ако беше по взаимно съгласие, а не по принуда...

Dear Heartbreaker...

Ах този идиот. Писна ми от него. Бъркаше ми в здравето и трябваше да се отърва от него по възможно най- бързия начин. Изръмжах вбесено и излязох, тръгвайки бясно по коридора. Движех се бързо и стегнато, като мислите ми ги обземаше все повече ярост и гняв. Той можеше да се разпорежда с моят живот ли? Успех му пожелавах...
На път за стаята си видях от неговите стражи. Двама. Какво пък, няма да изолираме единия. Повиках и двамата в стаята си и те не се дърпаха изобщо.
Реших да се позабавлявам малко и да му покажа кой контролира живота ми.
Когато след около два часа се уморих от игрите с двама си сложих един халат и ги изпратих. Излезе първо единия, след което и другия, а когато те излязоха от полезрението ми видях Крис да стои втренчен в мен и в това, което ставаше. Усмихнах се широко, махайки му само с пръстчета и се прибрах.
Можех да му правя на пук цял живот, но щеше да бъде твърде изтощително. Трябва да си измисля някаква стратегия.
Добре, брак. Първо имах нужда от рокля. Извиках момичетата и шивачките от замъка и докато се изкъпах те всички бяха в стаята ми. Подсуших кожата си грижливо и се оставих да вземат мерки и да шият, докато аз стоях на една много ниска маса, която играеше ролята на подиум.
- Принцесо, правя го само за вас. Много сте ми задължена. - казах по някое време и въздъхнах, а тя започна да ме окуражава как всичко ще бъде наред, ще мине гладко и няма да продължи много а и хиляда други неща, след което излезе, за да даде нареждания за сватбата утре. Беше пълна суматоха..

Тя май си мислеше, че се шегувам. В крайна сметка така и не свалих пръстена, просто влязох отново вътре. Не знам колко време точно се колебаех, но слънцето вече беше в средата на небето. Не можех да понеса повече горещина, но май щеше да е добре да бях останал още малко навън. Така един живот щеше да е спасен. Изчаках я да затвори врата си, преди да последвам онези двамата.
Като за начало им извиках за да спрат. Не им се нравеше защото ги бях видял, но сега още повече нямаше да им хареса. Когато стигнах до тях хванах единия и просто му прекърших врата оставяйки го да се свлече в краката ми.
- Видя това нали? - Попитах другия, който беше загубил ума и дума. Все пак си събра мислите и кимна веднъж в знак, че е разбрал. - Погрижи се всички да разберат това. Който докосна някоя жена от замъка ще свърши като него! Ясно!
Онзи пак кимна и изчезна. Сега бяха наясно, знаех че не им се умира. Оставаше проблема с внушението.
Намериха ме от онези шивачки и ме задърпаха за да ми ушият дрехите. Деня беше дълъг... Много дълъг, но поне приготовленията приключиха за нас с настъпването на нощта. Беше време за вечеря, затова и отидох в залата. Този път аз бях последен. Заех мястото си до Анастасия с усмивка. Тя естествено не беше доволна.
- Добър вечер принцесо. - Сведох главата си в знаех на уважение гледайки към принцесата. - Издадох заповед на войниците си... Надявам се нямамате против да не докосват никоя тук...

My dear lovers...

Стоях на тази маса от часове. Те само обикаляха около мен и се суетяха и мърмореха нещо, което не ме интересуваше особено. След като най- накрая приключиха с шиенето взеха модела и го отнесоха нанякъде, за да го довършат, а аз се облякох с нормални дрехи.
Намерих принцесата и й помогнах със всичко около утрешното ми убийство. Така де, сватба.
Когато най- накрая приключихме и вечерята беше сервирана аз и принцесата бяхме първи на масата. След нас дойдоха останалите момичета, писаря, съветниците и последен пристигна Кристиан, сядайки до мен. Трябваше да извикам някой по- рано.
Започна разговора директно към принцесата, а аз просто извъртях поглед и започнах да превеждам. Когато каза обаче последните си думи се спрях и го погледнах, повдигайки вежди, но не се стърпях и просто се разсмях. Смях се дълго, при това с глас, докато най- накрая бях способна да преведа думите му. Момичетата започнаха да се мусят, а принцесата направи физиономия. Каза ми отговора си и аз все пак го удостоих с честта да го преведа.
- В нашата държава любовта е нещо важно. Нещо, което ни крепи. Не позволяваме блудства, но няма да заставаме на пътя на любовта. - казах с блестяща усмивка и се облегнах назад на стола си, отпивайки от виното си.

Смееше се, дали и накрая на всичко това щеше да е все така усмихната. Явно не беше разбрала за последното убийство, което бях извършил. Започнах на гръцки, за да разбира и писаря Трябваше ми свидетел.
- Моите уважения принцесо, но след като не говорят един език как е възможно да се влюбят един в друг. - Констатирах от наблюденията си. - Не желая някои от онези свине да се възползва от дамите ви, могат да заявят любовта си с брак. В противен случай лично ще убивам всеки който си позволи да докосне някоя от обкръжението и земите ви.
Приключих накрая и си взех месо от средата на масата където беше оставено. Сложих го в чинията пред себе си и погледнах отново към Анастасия, а след това и към принцесата.
- Днес убих един, защото си беше позволил плътски удоволствия с ваша подчинена, другия го оставих жив, за да разпространи на останалите, че не се шегувам. - Беше последното което каза преди да започна да се храня...

Who knew...

Искрено ме забавляваше нрава му. Поне не беше тръгнал да ги убива докато все още са в леглото ми. Тогава щях да започна да го правя на по- обществени места, може би.
Преведох в крайна сметка на принцесата и отново се разсмях, неспособна да се сдържам. Тя ми хвърли един укорителен поглед, а аз свих рамене невинно, продължавайки да се усмихвам широко.
- И как си? Почувства ли се по- силен, или по- мощен, след като го направи? - попитах на италиански, поглеждайки към него. Всички в стаята се намръщиха, защото говорех нещо, което бе неразбираемо за тях.
- Знаеш, че насилието е само знак за слабост, нали ? Затова и Луи иска да те убие - защото си заплаха за него. И ти ли се чувстваш толкова заплашен? - продължих, повдигайки вежди и поклатих глава. Това беше много забавно.

Значи щеше да продължава да го прави, усещах го по веселието й. Харесваше и цялата тази работа с отнемането на живота заради нея. Само така си го обяснявах.
- Не е слабост, нарича се ревност скъпа ми Анастасия. - Отговорих й също на италиански и се усмихнах тъжно. Разликата между мен и който и да е друг беше тази, че аз си го признавах открито. - Ако ти продължаваш да се въргаляш с курвите си в леглото аз ще продължавам да ги убивам, докато накрая не остана може би единствения мъж в Египет, а може би и в света. Колко слаб ще бъда тогава?
Зададох въпроса си и натъпках залък в устата си, защото просто не ми се говореше. Макар да не ми се и ядеше. Отново. Можех да намеря и много по лесен вариант. Просто щях да режа тази част от тялото им, която тя използваше. Така нямаше да ги убивам, само да ги правя негодни за нея. Никой нямаше правото да я докосва. След като аз не можех, никой нямаше да може!

There is no way!

Продължаваше да ме забавлява. Останалата част от хората в залата се отказаха да се опитват да ни разберат и отново подновиха разговорите си, а аз продължих да се кикотя.
- Но няма защо да ревнуваш...те не значат нищо за мен. Просто са толкова по- добри от теб...- казах със съвсем невинно изражение, показвайки трапчинките си. Имах чувството, че ако беше жив вече щеше да е сменил няколко цвята...червено...зелено...
Но ми беше толкова забавно. Все пак...чух същите думи от неговата уста преди няколко века, нали така? Май не му харесваше да е на моето място.
- Ще бъдеш най- слабият на света..Един силен мъж би се борил за една любов, не да се жалва и да пробва да се самоубива. - казах малко по- сериозно и свих рамене - Плюс... Ще започна да обичам момичета. И тях ли ще избиеш? - допълних, отпивайки нова глътка от питието си, когато усетих принцесата да ме сръчква.
- За какво си говорите? - попита тревожно тя на арабски
- Брачни работи - отвърнах съвсем спокойно, хвърляйки й един поглед.
- Имам чувството, че се карате...не навличай гнева му, моля те...Все пак трябва да бъдете заедно известно време, не може да се биете като при първата ви среща. - обясни тя, което ме накара да се подсмихна тъжно, поглеждайки към него. Спомнях си първата ни среща. Бях толкова объркана и несигурна и уплашена..., но той беше до мен. Хубави спомени... после всичко се обърка.
- Спокойно. - казах тихо, кимайки на принцесата и се облегнах назад, оставяйки погледа ми да се рее някъде из пространството в незначителни работи.

Може и да беше права, нямаше как да избия всичко наред. Мъже, жени... Накрая щяхме да останем само двамата. Не, че на ме това ми пречеше, просто нямаше да е нормално. Щеше да е пусто, да не споменаваме, че нямаше да има от какво да се храним, ако всички умрат. Хората ни трябваха за да можем да живеем. Не беше голяма философия, но тя се заяждаше с мен. Знаех, че бях направил грешка тогава казвайки и тези думи, които тя естествено не забрави да ми натякне.
Да, не бях от най - безгрешните, но какво искаше да ми каже, че тя е света воданена пита? Не мислех точно така.
- Как очакваш от мен да се боря? Сякаш трябва да направя определено нещо за да ме обикнеш ли? Няма нужда да се залъгваме. - Хвърлих храната която беше в ръцете ми отново в чинията и се облегнах назад. Оглеждайки всички. Тя нямаше приятели, беше самотна. Не даваше и пет жълтици за някой от тук. Всички и бяха безразлични.
- Мислиш ли, че наистина ти вярвам, че има за какво да се боря. Ти си празна, в себе си нямаш нищо, грам човечност... Превърнала си се в обвивка без същност. Жал ми е за теб, за това което беше... - Не мислех, че ще мога да понеса повече от този разговор, затова се изправих и излязох от залата, ако искаше да ми каже нещо, щеше да й се наложи да ме последва. В противен случай щяхме да се видим утре на сватбата.

Stupid Love..

Незнайно как, но всеки път убиваше апетита ми неимуверно бързо. Казваше две думи, ядосваше ме, или просто ми разваляше настроението и повече не можех да ям.
Въздъхнах леко, доизпивайки чашата си. Налях си нова, пренебрегвайки укорителния поглед, който принцесата ми хвърли и също я пресуших. Нямах нужда от повече неща за вечерта.
Нито компания, нито храна, нито кръв...Още по- малко него. Имах нужда да бъда сама. Каквато винаги щях да си бъда.
Излязох от залата след малко и се прибрах в покоите си. Беше дълъг ден, а утрешния щеше да бъде още по- кошмарен, затова имах нужда от почивка.
Поне се надявах на такава, въпреки, че мислите и картините пред очите ми вече се изреждаха, дори да не съм си легнала все още..

Вратите ми се отвориха рязко и доста шумно, накараха ме да подскоча. Сутрин беше, виждах го. Не помнех много от вечерта, освен, че бях разбит от всичко, което ми беше казала. Просто се прибрах в стаята си и легнах на леглото в което в момента бях седнал заради нахълтването. Писаря също беше тук. Чудех се дали той е единствения човек освен Анастасия и армията ми, който разбира какво говоря.
А, да. След кратко обяснение разбрах какво става трябваше да ме приготвят. Дрехите за сватбата бяха ушити и ме чакаха в ръцете на една достатъчно красива девойка с ослепителна усмивка. На времето може би единствената цел която щях да имам е да я вкарам в леглото си, но сега мислех много по различни неща, като това, че беше време да се нахраня... Естествено нямаше да го направя от нея или от която и да е. Не ми се занимаваше с това, макар да чувствах как отслабвам физически. Не мислех, че е редно да наранявам някого.
Облякох бързо дрехите които ми бяха донесли. и се оставих да ме накичат с някакви неща които приличаха на нещо традиционно. Е, втора сватба в живота ми близо единадесет века след първата. Нима наистина бях толкова стар?
Излязох от стаята си. Хората се щураха навсякъде из двореца, носеха блюда и огромни подноси с изпечени животни. Бъчви с вини и всякакви други напитки.За разлика от предната ми сватба, която беше много скромна поради наличието на всякакви средства, тази беше твърде натруфена... Тези хора не разбираха ли от скромност?
Ливия... Погледнах нагоре към тавана представяйки си просто че го няма, сякаш гледах в небето... Не беше честно спрямо съпругата ми да го правя, дали щеше да ми прости за това?
Поклатих глава. Не, тя нямаше да ме сърди беше минал твърде много време за да го прави, знаех, че тя ще се радва на щастието ми...
- Кога започваме? - Попитах писаря, който само вървеше по мен, сякаш знаеше, че ще направя нещо лошо.
- След около три часа господине. - Отговори той на гръцки. Три часа ли? До тогава имаше много време... Отидох до една от бъчвите с вино и си налях чаша. Май беше време да възобновя старите навици. Изпих я и налях втора... Три часа...