Мигът, в който сърцето ми оживя отново...

*Едно прекрасно лято, през 557г. в Константинопол, Византийска Империя*

Мигът, в който сърцето ми оживя отново... Chuckblairblairandchuck

Най- накрая дойде дългоочакваният ден. Организирахме този бал вече почти месец и беше извънредно важен. Щяха да присъстват всички боляри и владетели на държавите, които ни бяха съседи и трябваше да се представим подобаващо. И естествено аз, като една добра императрица, от вече цели шест години, изпълнена със жизненост и младост, се заех с тежката задача да държа всичко под контрол, докато новият ми съпруг - Юстиниян | се занимаваше със своите дела.
Всъщност откакто станах вампир всичко беше много по- различно, особено с партньорите в живота ми. Контролирах всеки както си поисках. Дарбата ми все повече се разрастваше и развиваше. Вече можех да чета мисли, да се ровя във спомените на всички същества.
Все още нямах човек, на който можех да се доверя, затова карах всеки да забравя това, което не искам да се помни и внушавах това, което би трябвало да бъде.
По много странен начин се разви живота ми...Не желаех това, но не се оплаквах. След като заминах, за да търся дъщеря си бях обсебена от тази мисъл. Прекарах век, претърсвайки всяко кътче и всяка възможност, където можеше да е тя, но ... Така и не зърнах повече небесно сините очи на моето слънчице. Когато все пак се отказах исках да се върна при моят създател. Моят ментор и предводител в живота. Исках...Но и него не намерих. А толкова имах нужда от подкрепа тогава...Затова започнах да обикалям света, докато не попаднах тук. Не се оплаквах.
Стоях си кротко, всеки ми прислугваше, имах цял замък и мъж- човек, който ръководеше цяла империя, а не знаеше, че всъщност е правил секс със жена си точно веднъж, а тя се храни от него всяка седмица. Властта беше опияняваща. Променяше хората. Избиваха се цели родове, династии и се затриваха цели кралства, а аз...Просто стоях и наблюдавах отстрани.
Както и тази вечер. Стоях облегната на една от огромните масивни мраморни колони, във цялата си прелест и изящество със своята пурпурно- лилава рокля с квадратно деколте и стегнат корсет. Една малка част от косата ми бе прибрана назад и украсена с лилави цветя там, където се захващаше загадката, а къдриците ми се спускаха свободно надолу по гърба ми. Съпругът ми не се чувстваше добре, но за сметка на това ми позволи да танцувам, за да ''изразходвам своята жизненост'', така че ето ме с бокал, пълен с вино в ръка, чакайки официалният валс да започне.

Естествено китайците...
След като Анастасия ме остави, точно след като й бях повярвал. Бях й се доверил. Не исках да оставам повече по онези земи, затова просто избягах. Бягах от себе си, от всичко. Останах за около месец на едно безлюдно място, но не можех да издържам повече без кръв. Беше ми необходима храна, затова продължих на изток, стигайки до китайската империя. Започнах да работя за императора. Бях му много полезен във войните, универсален войник. Не умирах от отрова нито от копие или меч, естествено това го знаеше само императора и тези които ме подлагаха на изпитанията. С моя помощ завзехме много страни и императора на Китай ме награди богато. След като служех вече на трето поколение ми омръзна. Стигаха ми толкова битки. Не желаех повече богатства, затова и се върнах малко на запад приближих се до Византийската империя. Навлязох в нея. С богатствата си купих замък достоен за крал и наех прислуга.
Наех си също и компания. войниците на Китай бяха доста похотливи и научиха и мен на същото. Те си падаха по изнасилванията, аз по взаимното съгласие, но не можеше да се отрече, че в китайската страна не се срещана много чужденци, които да живеят, затова и трудно намирах от компаньонките някоя която да ми откаже. Когато избивахме всички онези села... Добре де, може и да не съм бил толкова велик, не можех да убивам жени и деца, може би и мъже... Гледах да има възможно най - малко пострадали, затова и императорите толкова ме обичаха, не ги лишавах от поданици.
Скоро се бях нанесъл в новия си замък и още се отърсвах от маниерите си на войник. Бях свикнал със заповедите, това ме правеше това, което съм. Подчинявах се, а сега когато сам си бях господар отново не знаех какво да правя с живота си...
Рано предната сутрин при мен пристигна вестоносец. Нагостих го с вкусна човешка храна, хубаво вино и му отделих стая с една от най красивите си "приятелки", за това , че ми донесе поканата за императорския бал. Трябваше да омилостивя императора и се радвах, че ме моли лично да се запозная с него, когато пристигна на бала.
Още на следващата сутрин се приготвих, обличайки най - новите си бели дрехи. Не знам защо, но личната ми шивачка смяташе, че бялото е моя цвят или имаше проблем с оцветяването на платовете, не знаех със сигурност. Дрехите на този век бяха много по добри от тези на трети... През почивката носех само униформата на китайската войска.
Тръгнахме при зори, защото замъка беше далече. Вестоносецът ни водеше, а аз бях в една от онези, малко наподобяваха каруци... С компания естествено. Водех си две придружителки, които наистина можеха да правят чудеса с езика на телата си. Бях взел и злато за императора разбира се. Един сандък. Стигаше му толкова... Имаше толкова колкото да направи три такива бала.
Пристигнахме късно вечерта и вече бях изморен. Цял ден онези двете не се бяха спрели на едно място, а като се има на предвид колко тясна е каляската... Наистина се бяха постарали да ме изморят доста. Когато вестоносецът оповести, че сме пристигнали в двореца нямах търпение да стана и да се разтъпча. Чуваше се музиката отвътре затова слязох бързо и помогнах на дамите си да направят същото. Хванах ги под ръка и тръгнахме към огромните порти. Тези, които управляваха по - рано "каруцата" свалиха сандъка със златото, горките, едва го вдигаха от земята. Когато пристъпихме навътре музиката спря и всички погледи се насочиха към мен, или към двамата прегърбени зад мен.
- Добър вечер.. - Поздравих на висок глас с широка усмивка. - Получих покана за прекрасното ви пиршество...
Двамата ме заобиколиха и оставиха сандъка пред мен и се наведоха леко за да го отворят, а златото и скъпоценните камъни започнаха да проблясват от вътре.
- Това е подарък от мен, за нашия император Юстиниян |. - Поклоних се леко, а красавиците от двете ми страни направиха красиви реверанси... - Но моля ви не спирайте танците, аз просто ще се присъединя.
Усмихнах се отново и заедно с дамите ми, прекосих залата и отидох да поздравя домакина.
- Ваше височество, - поклоних се отново и поднесох към него ръцете на двете момичета. - Моля ви да си изберете едната от тях, а може и двете. Влизат в подаръка ми към вас...

Тъкмо беше започнал един много нежен валс, когато музиката спря. Сега пък какво? Поредния важен гост, аха. При всеки такъв се спираше музиката, което според мен беше глупаво. Излишно самоизтъкване от страна на владетелите и ненужно надигане на реномето, но...Какво да се прави. Мъжки правила.
Трябваше да се уважават, за да не се създават допълнителни аномалии.Нямах проблеми с това. Имайки предвид, че той слушаше мен и практически аз можех да управлявам цялата му държава, така че не се оплаквах толкова много. Обърнах се към кристалната купа за още една чаша вино, когато чух гласът на новодошлия, обръщащ се към съпругът ми.
Цялото ми тяло се смрази и изтървах чашата си за момент, но благодарение на рефлексите си я улових преди да е паднала и да е издала местоположението ми. Сърцето ми спря, млъкна напълно за секунди, докато се борех за въздух, макар и да не ми беше нужен. Оставих бързо чашата на масата и се обърнах, за да се убедя с очите си, че наистина, ама наистина това бе той. Това беше Крис. Моят създател.
Но...какво правеше тук.
Поех си дълбоко въздух най- накрая и усетих как примрялото ми сърце оживя отново, биейки с пълна сила.
Стой си на мястото. Няма да ходиш при него.
Прехапах силно устна. Исках да изтичам там и да разбутам момичетата му, да го прегърна, защото той не заслужаваше това, което направих, а после така и не го намерих.
Моят създател! Само моят!
Дали беше създал и други? Едва ли, щом тези двете бяха с него. А те определено не бяха вампирки. Те не бяха мен!
Смътно чух разговора им. Той му предложи двете момичета за наложници, което накара една тиха усмивка да се появи на лицето му. Остани спокойна, Ан. Всичко ще се нареди.
Бъди хладнокръвна. Както до сега. Помниш ли? Изключени емоции и самодоволна усмивка!
Зачаках с интерес отговора на моят император, тъй като изрично бе интруктиран, че няма право да ми изневерява нито веднъж.
- Моите благодарности, наистина оценявам даровете ви, но момичетата можете да задържите, аз вече си имам една, която ми е напълно достатъчна. - отвърна добродушно Юстиниян.
Добро момче. Дресиран до най- малката думичка.
- Всъщност тя би трябвало да е тук някъде. Мила моя, би ли дошла? - обърна се към мен той, срещайки погледа ми. Край, нямаше измъкване. Това щеше да бъде... Кхъм. Странно.
Усмихнах му се лъчезарно все пак и хванах роклята си леко, колкото да мога да я повдигам от земята, докато се изкачвах по трите стълби към трона бавно. Главата вирната...тиарата трябваше да не пада от там. В момента, в който срещнах погледа на Крис нещо в мен се разтрепери. Но останах спокойна. Поздравих всеки, който го направи по пътя и скоро застанах от дясната страна на трона, впивайки погледа си в този на моят създател и направих съвсем лек реверанс, кимайки с глава, а усмивката играеше по устните ми. Не можех да я сдържа просто.
- Нека ви представя моята съпруга- Императрица Анастасия. - каза мъжът ми, правейки жест към мен.
- Приятно ми е да се запозная с вас, милорд. - казах с медено гласче, без да откъсвам погледа си от този на Крис.

Не му трябват жени? Какво и златото ли ще ми върне. Глупак, да се похабява само за една, след като може да има която си пожелае в огромната си империя. Пълен загубеняк, а аз си мислех, че императорите са весели воюващи хора които обичаха кръвта да се лее повече от нас вампирите. Вече се бяха навъдили повечко. Преди около десет години срещнах двама, педи това още един. Повечко си бяхме определено. Тогава той повика и съпругата си. Нека видим, прекрасната императрица, за която този могъщ владетел даваше мило и драго.
В момента в който се обърнах и срещнах онези топли изпълнени с живот очи се смразих, за не повече от една секунда, а после върнах предишното си спокойно изражение.
- Добър вечер императрице, поклоних се ниски и целунах ръката която ми беше подадена. За мен ще е чест да служа на вас така както и на своя император. - Усмихнах се леко и се изправих до нормалното си положение. С нищо не показвах че я познавам. Все едно за пръв път виждах тази жена. А защо не, за мен тя беше мъртва от много отдавна. Не желаех да помня нито нея нито изобщо да я виждам повече, затова и се обърнах отново към императора.
- Извинете за късното ми пристигане, ще мога да ви уважа за съвсем малко и ще ви помоля да ми приготвите някоя стая. Пътувах цял ден, и съм наистина изморен.. Ако може ваше височество. - Поклоних се отново, както ме бяха учили китайците с техните маниери.
Гръцкият ми още не беше перфектен, но се справях някак си. Надявах се Юстиниян да не реши да ме убива, за дързостта, с която подхождах, но тук имаше хора които ми беше неприятно да виждам.
- Ако може да ме извините сега, ще уважа пиршеството ви. Още един поклон, дамите ми по един реверанс. Хванах ги под ръце и слязохме надолу. Обърнах внимание на Анастасия точно толкова колкото бих на една статуя. Грешка, в тях се заглеждах, а за мен тя на заслужаваше и това. След като аз направих толкова много за нея, тя ми "заби нож в гърба". Не мислех, че някога щях да успея да й простя това. Не я удостоих с поглед, нито докато разговарях със съпруга й, нито като слизах надолу. Значи все пак беше решила да се омъжи отново. Това беше чудесно. Наистина ми беше все тази, тя успя да изтръгне сърцето ми в миналото, вече беше на милиони парченца по земята и дори да се опита няма да може да го събере отново. Нямаше да и се получи и радостта, която вече вероятно бе изчезнала от лицето й... Нека се почувства малко като мен, нямах против.

Dear Heartbreaker...

За пръв път го виждах толкова сериозен. Определено не очаквах тази негова реакция и наистина ме заболя. Усмивката ми веднага се стопи, когато видях леденото му изражение. Правеше го по ужасен начин. Възможно ли бе за два века да се промени чак толкова много? Тези тъмнокафяви очи, сковани от лед ми навяха спомените за цялото ми минало.
Макар краткият ми престой при него бях видяла доста от неговите страни...Но не и тази. Нито я бях видяла и ако имах избор нямаше и да я видя.
Не, нямаше да му внушавам нищо, но за момент в ума му видях проблясъци от времето, когато си е тръгнал. Спрях се да правя каквото и да е. Той беше прав.
Но тогава не мислех. Бях обзета от повишени емоции и мисълта за детето си.. Твърде сурово ме съдеше..
Както и да е, след като той слезе при останалите Юстиниян обяви продължаване на забавата и ме изпрати да танцувам. Поклоних му се леко, след което слязох. Всички се наредихме в две редици и всичко започна както си му беше реда. През около минута или две партньорите се сменяха, така че срещнах много лица, докато се носех по дансинга грациозно и честно казано все още се надявах да срещна още едно, познато..

Не можех, наистина. Мислех си, всеки път през времето в което не я бях виждал си мислех, че когато я зърна дори ще бъда като човек изграден от лед, безчувствен. Но след държанието ми исках да разбера как се чувстваше. Търсех крадешком очите й за да ги зърна... Не, нямаше да се предам. Болеше ме не за това че просто си е тръгнала, а за нещо напълно различно. Танцувах надявайки се да не се срещна с нея, защото не желаех да разговаряме, а предполагах, че тя ще го желае.
Разменяха се партньорите на определено време, но това някак не ми пречеше докато не видях коя щеше да е следващата ми партньорка. Изтръпнах, но не позволих изражението ми да се смени, макар дамата от ръцете ми да се измъкна и аз да обгърнах кръста й с едната си ръка а с другата да хванах нейната. Изражението ми беше твърде студено, можех да я замръзя само с погледа си, а мислите ми се върнаха през онези така добре прекарани нощи в китайската империя. С онези жени, които лица не помнех вече. Просто не исках да вижда това, че съм страдам за нея...

Dear Heartbreaker...

Все пак явно онзи горе чу молитвите ми. Още когато видях кой ще е следващият ми партньор сърцето ми предкочи няколко удара и се чудих какво да му кажа.
Скоро ръката ми се отпусна в неговата, а другата ми беше на рамото му. Ъгх, това с мислите да не би да беше начин да ме отврати от себе си.
- Липсваше ми. - казах тихо, прехапвайки устна, докато погледа ми беше впит в неговия, макар очите му да не излъчваха нищо повече от строгост - Търсех те, ... в продължение на десетилетия...Но без успех - допълних, а пръстите ми стиснаха съвсем леко рамото му. Той обаче продължаваше с тези картини. Дали знаеше за дарбата ми вече?
- Виж...мога да видя ясно всяка твоя мисъл, така че ако се опитваш да ме отвратиш...Знаеш слабите ми места, поздравления. - казах накрая, въздишайки леко и сведох поглед, продължавайки да хапя устната си. Още няколко секунди...Нима само това ми остана с него?
Секунди, които вече изтичаха..

Усмихнах се леко. Една ледена усмивка, безчувствена, от онези които отправях към жертвите си през всички войни. Просто смених картините на убийствата на жените и децата, тези които бяха неизбежни.
- Не бих искал да те отвращавам скъпа ми Анастасия... - Прошепнах студено, но дойде времето да се сменяме. Просто я задържах плътно до себе си, така , че двойките ни прескочиха и ние не се сменихме. Имахме още един кръг. - Просто ти показвам какво направи от онзи човек който те създаде...
Картината се смени, показах и как лежах до мъртвия й съпруг и плачех с горчиви сълзи питайки се защо го беше направила. Да, за да намери дъщеря си, но защо беше оставила мен.
- Не те обичах като дъщеря Анастасия, по скоро като съпруга, но когато ме напусна убих всички чувства в себе си, просто нямах сърце, не можа да понесе второто разбиване. - Сериозността в тона ми не се беше променила. Е, имаше да каже нещо, само за няколко секунди. Ръцете ми отпуснаха хватката си за да може да се отмести на следващата смяна, която беше... Сега.

Dear Heartbreaker...

Това си беше брутално от негова страна...Да ми показва убийствата. Не, че и аз не ги извършвах. Изпаднала в яд и отчаяние затривах цели родове, които се опитваха да ми се противопоставят. Нямаха право.
Когато обаче видях последната картина...нея можех да я видя и в спомените му. Отново вдигнах поглед към него и въздъхнах леко. Изглеждаше толкова раним тогава. А сега беше същински камък.
- Щеше да ме разубедиш... Ти не беше преодолял жена си, какво остава да помагаш на мен. - допълних, гледайки го сериозно в очите. Можех да видя, че още не му бях безразлична. Нима? Обичал ме е като жена.. Колко ли точно щеше да продължи този път.
Това все пак докара усмивка на лицето ми.
- До довечера.. - казах, притискайки се към тялото му за секунда, колкото да го чуе от доста близко, след което някой друг пое ръката ми и аз се заговорих с друг очарователен ласкател, който с радост бих убила..

Не можех да понеса повече. Мислех си че съм готов за това, но точно както и с кръвта, тя щеше да ми остане слабост. Дали да не си направя други спомени, като например, че създавам други? Това би я наранило, но едва ли толкова колкото тя нари мен, а все пак защо исках да и причиня болка? Нима не беше преживяла достатъчно? Ами явно не, не изглеждаше много тъжна...
А наистина л ме беше търсила? Вероятно бе стигнала само до тук, а аз бях още доста на изток. Нямаше значение сега, не желах да гледам повече към нея. Отдръпнах се от всички танцуващи, а момичетата ми ме последваха.
- Намерете си при кого да спите и ако е при Юстиниян, ще е най - добре.. - Предполагам му беше въздействала да не докосва друга освен нея, обичаше да го прави, поне през малкото време в което бяхме заедно. Наистина и харесваше.
Аз излязох от залата. Императорът вече беше наредил да ми подготвят стая, която вече ме очакваше, приготвена за моите нужди, а именно с меко легло. Открай време не бях алчен и не се бях променил, даже това със всичкия този плат ми се струваше претрупано, но не му обърнах внимание. Свалих костюма. Не беше достатъчно удобен за сън... Може би трябваше да си взема от онези развлачени долнища които не ме пристягаха, но бях забравил. Ами сега? Нямах дрехи, а наистина мразех да спя гол! Огледах се наоколо и взех един от чаршафите не много широк и достатъчно дълъг, че да го завия около кръста си веднъж като препаска. Вършеше работа...
Легнах на леглото си по гръб впервайки взора си в тавана, не наистина ми трябваше сън. Затова и затворих очи, но уви, нямаше да дойде скоро, сега беше ред на всички лица чиито животи бях отнемал, просто да минат като картинки, цялата сцена на убийството им... Изобщо не ме биваше за това, трябваше да изключа проклетите чувства и бих го направил, само да знаех как.

Dear Heartbreaker...

Всичко вървеше добре. Балът беше в разгара си и всички изглежда, че се забавляваха. Но моят поглед загуби този на Крис, а с него отлетя и сърцето ми.
Не можех да се забавлявам така. Затова и все пак реших да изчакам да се разотидат повечето гости и да се изнижа. Потанцувах още малко, след което се върнах при Юстиниян. Останах с него още половин час, докато не започнаха да си тръгват първите гости.
Ето го и моя шанс да избягам.
- Скъпи..- обърнах се към него, хващайки се за главата - Много ми е лошо...мисля да си легна по- рано. Може ли? - попитах съвсем тихо, придавайки си изключително болен вид. Той ме помилва по главата и ми се усмихна леко, кимайки.
- Разбира се, мила моя, отивай. - каза той и отново се обърна към останалите, а аз кимнах и набързо се изнесох от залата.
Когато се качих на втория етаж вдишах дълбоко, опитвайки се да го намеря. Потърсих и ума му. Не ми отне дълго, преди да го намеря, така че просто почуках леко и открехнах вратата. Огледах коридора и се шмугнах в стаята, за да не ме види някой, но пък останах до вратата, за да не бъда некултурна.
- Здравей.. - казах тихо, скръствайки ръце зад гърба си и облягайки се на стената.

Лекото почукване ме отдели от мислите ми и отворих очи. Не беше трудно да се досетя кой е. Аромата на кожата й се носеше из цялата стая и притъпяваше естествения и мирис. Повдигнах леко главата си сякаш за да се уверя, че е тя и побързах да придърпам завивките си.
- Юстиниян знае ли че си тук? - Попитах сякаш безразлично, но единствения въпрос който се въртеше в главата ми, беше: Защо беше дошла? - Този ти съпруг също ли те пробутва на важните си гости?
Стараех се в гласа ми да няма загриженост и изражението ми да остане студено. Изглаждайки леките притеснени бръчки по челото ми. Тя можеше да го контролира нали?
- Мислех, че той те обича или нещо такова? - С такова впечатление останах когато ми отказа да вземе някоя от "приятелките" ми. Дали не бърках нещо? Дали и той не я биеше? Не, не вярвах. Тя беше много по силна от нея и нямаше да се даде на мъж да я тъпче... Защо изобщо си задавах тези въпроси?

Dear Heartbreaker...

Беше твърде жесток с мен. Знаеше как би ми подействало миналото, а не спираше да ми го напомня. Въздъхнах и наведох глава, когато той започна да задава въпросите си един след друг. Кимнах отрицателно, запазвайки тишина за известно време, след което го погледнах отново, този път с болка в очите.
- Доволен ли си? Припомняш ми цялото минало и най- лошите ми моменти... Давай, дай най- доброто от себе си, явно си мислиш, че сърцето ми понася всичко. - констатирах, отласквайки се от стената и се приближих към леглото му, сядайки от другата страна върху меките завивки, без да ме интересува дали ще протестира или не.
- Не, не знае. Няма тази нужда. - казах, свивайки устни, докато гледах напред. Щях да му отговоря, макар и да ме болеше. Харесваше му да ме вижда да се разкъсвам от вътре? Щях да му се покажа, нямаше какво да крия от него.
- Доволна съм от живота си.. - допълних, преглъщайки тежко. Беше лъжа. Но кой да знае..

Намръщих се леко. Защо и беше да се приближава толкова? Нима вече не изпитваше страх от мъжете? Да, бях я накарал да ми повярва на времето, но сега бях различен, а тя така или иначе беше избягала без да си направи труда да ме помоли да й помогна.
- Не знам, за сърцето Ви императрице, но постъпвам като Вас, мисля си, че вашето е неразбиваемо, точно както предполагахте и Вие за моето. - Няколко думи написани с кръв на стената не ми бяха достатъчно сбогуваме, най - вече, че не бях готов да се сбогувам с нея.
- Радвам се, че се наслаждавате на подаръка, който ви дадох. - Безсмъртието на което я обрекох... Като се върна назад във времето и се замисля какво ли бих правил ако не я бях превърнал? Вероятно сега щяха да ме изнасят от поредната кръчма. Може и да живеех пропаднал живот, но си беше моя. Тя дойде, промени го и си отиде с гръм и трясък както се беше появила...

Dear Heartbreaker...

Нямаше милост за мен. Очевидно не трябваше и да я очаквам. Поклатих глава отново и погледнах към своя сърцеразбивач за секунда, след което отново върнах погледа си напред, дишайки дълбоко. Не биваше да се предавам толкова лесно. Не можех да плача постоянно. Вече не бях млад вампир. Изключи емоциите...изключи ги.
Не беше толкова лесно, когато той беше до мен. Все пак той беше първият човек, който видях от новия си живот...Първото нормално държание, първите мили думи. И начина, по който се грижеше за мен, за да мога да науча всичко максимално бързо.
Сведох поглед отново. Вината ме убиваше.
- Знаеш, че бях новородена...
Не ме оправдаваше напълно, но не можех да контролирам чувствата си тогава. Прав беше. Не бях готова.
- Знаеш ли... Когато отидох и в крайна сметка попитах къде е тя...Той ми отговори, че я е дал на някакъв си познат, за да я отпрати надалеч... - съобщих, макар това да не го интересуваше и стиснах зъби, за да устоя на задушаващото желание да заплача с глас. - Така и не я намерих.. Никога.

Имах въпрос, защо продължаваше да стои тук? Нямаше ли милост към мен... Ако останеше просто щях да се размекна накрая, а от сега исках да я прегърна и утеша. Не исках да я наранявам, да не исках, но също така нямаше да я допусна до сърцето си, което не беше напускала. Знаех, че отново ще го разбие. Вече беше прекалено крехко, а и ми беше отнело повече от два века за да го закрепя, макар с няколко липсващи части.
- Разбрах... Пишеше го с кръвта... - Споменах и за "бележката", която ми беше оставила. - Знам и за това, че не си я намерила, иначе сега щеше да стои редом до теб... От нашата раса. Нямаше да я пуснеш в ръцете на смъртта.
Говорех тихо и накрая се надигнах като се облегнах назад в полуседнало положение. Загледах се в нея за малко по дълго време търсейки очите й.
- Желаете ли да споделите нещо друго с мен императрице? Нещо, което искате да ми кажете? - Минах отново на официалностите. Бях се по изпуснал малко...

Dear Heartbreaker...

''They say it’s a broken heart but i hurt in my whole body''

Стиснах очи по- силно...Не можех да понеса да говоря за миналото толкова дълго, макар да беше с него, и макар да бяха минали два века. Никога нямаше да мога да го преодолея. Никога нямаше да мога да приема тази мисъл...
Болеше ме. Болеше много. Точно, когато бях свикнала с болката, тя се увеличи..Прекрасно.
Преглътнах мъчително отново и погледнах към него с насълзени очи, но се опитах да се усмихна кратко.
- Знам, че не беше най- добрият начин за сбогуване...Нито правилното решение за разделяне. Но ми липсва създателят ми. Той беше с мен през най- трудните ми мигове от новият живот. Подари ми го и ме научи на толкова неща. И беше толкова внимателен, дори когато му лазех по нервите..
Отново се подсмихнах, но нямаше и капка радост. Само тъга. Вечна и неописуемо дълбока. Ако бях човек едва ли бих я издържала. Психиката ми и без това си беше податлива и лабилна. Той ми даде всичко. Не можеше да ме остави в момента.
Изпитвах огромно желание да се сгуша в него в момента. Макар в предишният ни живот заедно да нямахме особена близост, но за сметка на това платоническата любов, с която ме обграждаше, както и цялото това внимание ме караха да се усмихвам. Караха ме да се чувствам специална. И макар да живеехме в извънредно простичко място, не в палат, това не ми пречеше след първите няколко дена вече да го наричам свой дом, защото наистина го чувствах такъв. Повече, отколкото сега чувствам този, или който и да е друг дворец, в който някога съм била.
Свих устни, без да откъсвам поглед от неговия. Отдавна не бях виждала тези тъмно-кафяви бездни. Излъчваха такова спокойствие и приветливост преди. Сега се опитваха да бъдат студени, но знаех, че под всичките пластове злоба все пак бях аз. Единственото му творение!

Успяваше, сълзите й ме караха да се чувствам виновен за това, че я обвинявам, защото ме беше оставила. В крайна сметка трябваше да и вляза в положението, но... Просто не можех, сърцето ми вече беше започнало да се напуква на същите места, на които се беше счупило предния път. Не, не можех да позволя това, не можех да я гледам дори, само това би ме накарало да стана и да я прегърна, а после какво? Щяха да ме обезглавят за това, че съм докоснал жената на императора? Не, не мислех. Тя сама каза, че живота й тук и харесва, не биваше да го развалям. Може и да беше споменала нещо за това, че и липсва онзи който отдавна погребах, но не можех да го изровя отново. Той щеше да ме предаде и да ме накара да плача като дете отново. Не можех да си позволя това, да се пропия пак с вино и да се самосъжалявам. Не трябваше да го допускам.
- Моля ви императрицо Анастасия, оставете ме сам... - Дори не можех да извърна поглед към нея, знаейки, че ако го направя, няма да мога да го откъсна от очите и или да сдържа желанието си за близост, да я прегърна, да я утеша...

Dear Heartbreaker...

Не мога да повярвам, че извърна поглед. Лиши ме от този прекрасен достъп на красивите му очи. Сякаш можех да прочета цялата му душа през тях. Беше като отворена книга.
И той просто погледна напред. Отклоних поглед също, поглеждайки надолу, чакайки го да каже нещо. Бях решила дори да напусна, когато чух думите му.
Моля? Няма пък!
Щом той искаше да се отърве от мен, при това без да ме поглежда, значи не му преча чак толкова много, или изобщо не го интересуваше за мен. Естествено, обаче умът му ми нашепваше друго.
Нещо, което караше усмивката ми да се покаже за момент, след което да се обърна нацяло към него. Приближих се по- близо, наблюдавайки го как издишаше бавно и стискаше леко ръцете си, явно за да остане на едно място.
- Кристиан... Не можеш да ме изгониш. - казах и протегнах ръка към него. Първо се докосна до рамото му, след което се обви около другото му, последвана от другата ми ръка и го прегърнах.
- Аз съм част от теб. Ти от мен също. Не можеш да промениш това, знаеш го.
Думите ми прозвучаха така тихо и успокояващо за съзнанието ми. Бяха истина и много се радвах на този факт. Притиснах едната страна на лицето си към косата му и затворих очи, все още прегръщайки го. Едва ли се притесняваше точно от стражите или някой друг. Щяхме да ги чуем от края на коридора още.. Както и всеки друг. Да си вампир беше едно наистина добро предимство.

Не, не трябваше да се приближава, трябваше да си отиде... Бях я помолил. Нима моята молба нямаше да удовлетвори. На създателя си, на този заради когото е тук сега?
Когато ме докосна, през цялото ми тяло мина сякаш мълния пратена от небесата. Не биваше да го прави, така караше онова червено нещо пълно с кръв в гърдите ми да тупти по бързо и щеше да се счупи отново. Исках да се отдръпна. Мозъка ми искаше, но сърцето ми отказваше да го послуша и взимаше власт над тялото ми. Не трябваше да го позволявам, но беше факт. Това, че я обгърнах с ръцете си, и че я притиснах към голото си тяло. приближавайки я повече към себе си. По - близо, още по - близо... И макар между нас да не беше останал процеп през които да мине дори въздуха не ми беше достатъчен.
Вдишах от аромата й, същи като в о онзи нощ, в която я открих. Аромата на кръвта течаща по вените й и макар да бяха минали толкова много години, сякаш вчера беше деня в който си беше тръгнала от мен. Чувствата ми си бяха същите.
Главата ми се надигна и устните ми потърсиха нейните намирайки ги, за едно дълго притискане едни в други. Не усещах изобщо какво правех. За това копнеех от момента в който я видях пребита и захвърлена на сметището, за това... За нея...
Осъзнах се, късно но се осъзнах, отдръпнах се от нея търсейки очите й, трябваше да намеря онези кафяви очи...
- Извинявайте... Не исках да направя това. - Напротив, исках, но нямаше да си го призная, исках и много повече, но това нямаше да свърши добре, ако започне, затова беше по - добре, нищо да не се случва.

My dear love...

Честно казано не знаех до колко точно се владее. Може би умът му наистина ме зовеше и си правех изводи веднага, но винаги можеше да ме изненада. Винаги можеше просто да ме отблъсне и да се почувствам по същия начин, както когато той ме намери - отритната, ненужна и безполезна. Защо изобщо съществувах?
Когато обаче ръцете му се плъзнаха по кръста ми отговора сам си излезе. Просто беше очевиден.
'Ти си тук за него'
Вярно беше. Той ме беше създал. За себе си. За другар в живота си, а аз го напуснах. И все пак бях тук сега. И когато го прегърнах той ми отвърна. След малко надигна лицето си към моето и скоро устните му бяха върху моите. Ръката ми застана на лицето му несъзнателно.
Никога до сега не бях подозирала колко голямо желание имах да направя това. Не си го бях помисляла дори. Но когато меките му устни докоснаха моите, сякаш сринаха целият ми свят и представа за моят създател.
Вече не се страхувах...
След секунда обаче той се отдръпна и дори се извини. Притворих очи и след като срещнах погледа му поклатих глава разсеяно.
- Не се извинявай, моля те.. - не исках да го мисли за грешка, особено когато си умирах да го повторя. Не го и попитах, нито изчаках реакцията му. Сама потърсих устните му и впих своите в тях. Така апетитни, създаващи съвършенно нови илюзии за света ми.
Не бих си и помисляла, че една простичка целувка може да бъде толкова сладка. Никога не бях изпитвала такъв трепет и такова вълнение.
Беше разтърсващо изживяване...А той ми се извиняваше...

Защо? Естествено, че си задавах този въпрос. Защо ме целуваше отново? Моето беше инстинкт, за какво го правеше тя? Дали не изпитваше реакциите ми и когато просто поискам да съм с нея, защото това беше моето желание сега, нямаше да ме отблъсне? Не можех да разбера, нима не се страхуваше от мен? След цялата студенина и всички картини които й показах? Та аз бях чудовище, осъзнавах го. Бях достоен да плаша децата. Защо тя не се страхуваше? Наистина ли времето лекуваше всичко?
Естествено, тогава още бих тъгувал за жена си вместо за нея, когато ме напусна. Дали ключа не беше точно в това? В напускането й? Беше тръгнала да търси Наталия, но после и мен, нали? Значи ли това, че изпитваше някакви чувства към мен. Вероятно, иначе защо би ме целунала сега отново?
Отвърнах й, естествено, че го направих. Тя беше моята Анастасия, тази която ме беше погубила и сега ме откриваше отново, караше ме да се връщам преди векове, когато я създадох, преди всички онези убийства и жестокости. Преди Китайската империя, когато живеехме в Римската. Аз и тя - единствени!
Устните ми се разтвориха леко, а езика ми погали долната й устна за да може да ме пусне при нейния, бях жаден за нея, за кръвта й, тази която не бях вкусвал никога. Тази с онзи така прелестен подканящ аромат!

My dear love...

Усмихнах се по- широко, пречейки на целувката за момент, но не можех да не се усмихна на реакцията му. Другата ми ръка се плъзна по рамото му, докато не стигна до тила му и не остана там. Сякаш щеше да се отрдръпне, а аз не му позволявах.
Нямаше да го направи, молех се да не го прави. Завъртях се леко и много скоро седнах в скута му на една страна, притискайки се по- плътно към голото му тяло.
Не знаех дори с какво е облечен, или дали имаше нещо отдолу, интересуваше ме близостта му, целувките му и езика ми, който се завъртя около неговия, след което заедно се заплетоха в един страстен танц.
Притока на адреналин изпълваше вените ми и караше сърцето ми да бие извънредно силно. Никога до сега не съм влагала толкова много смисъл в една целувка. Дали го правеше просто така, за да не ме обиди или не... Не исках да знам. Исках само да продължава. Не можех да обясня или да опиша огромното си желание да не напускам стаята му. Да бъда само в ръцете му, дори да е просто обикновенна прегръдка. Само да съм с него. Не можеше да ме остави сама. Тъкмо се намерихме...

Усещайки ръката зад врата си... Не, не трябваше да го правя, тя беше омъжена, вероятно щастлива до една степен а аз щях да разваля всичко с няколко целувки, защото така се започваше, сега не ми бяха достатъчни.
След като седна и в скута ми вече не издържах, исках да сваля тази рокля и да я запратя на земята разкъсана на парчета, но нямаше да го направя, не трябваше да развалям това, което имаше само заради себе си. Но не бях ли егоист, да за нея бях...
Завъртях ни със светкавична бързина така, че красивото ми творение се оказа под тялото ми за около стотна от секундата. Желаех я и не можех да го прикривам нито миг повече.
Ръката ми се спря на полата на роклята й и започна да я набира докосвайки голата кожа на крака й. Не можех да го потискам в себе си, желанието да сваля всичко от нея, но щях да изчакам, не трябваше да го правя, да й го причинявам. Спомена за сънищата й изникна в съзнанието ми, това как той беше правил такива неща и се почувства омърсен, за това, че в момента се държах като него, като онова животно което се беше удавило във собствената си кръв.
- Анастасия... Не мисля, че това е редно? - И сега какво наистина го мислех, но не можех да се отдръпна затова щях да оставя това на нея.

My dear love...

Защо той ме отхвърляше? Всичко вървеше прекрасно. Изобщо не се интересувах за външния свят. Единственото, което исках беше да не ме оставя отново. Не можех да се справя с вечността отново.
Един век, два века, три века. Минаваха толкова бавно. Сякаш времето беше спряло. Хората около мен се променяха, остаряваха, беше време да си отида, или пък да дойда, но светът вървеше напред. А аз си стоях все така. Все замръзнала на своите заветни двадесет и една. И ето го и той. Моят създател. Моят ментор, учител. Беше моят спътник в проблемите и всичко, което поисках някога от него.
Но когато все пак проговори с недоволство се отпуснах на възглавницата и се загледах в очите му и автоматично прехапах устна леко...Нервен навик.
- Не ме искаш, или просто те е страх, че ще покажеш истинската си същност и желания? - попитах, свивайки устни. Не исках да се ровя из главата му, отблъсквах всякакви мисли. Не исках и да му въздействам, исках това да е изцяло негово решение.
Отпуснах все пак глава на една страна и отконих погледа си от неговия, въздишайки леко. Единственият мъж, който някога съм пожелавала и искала...и той ми казваше, че е грешка. Че не е редно..