Лондон пролетта на 1713 година

Лондон беше един от любимите ми градове, когато бях малка. Винаги съм мечтала да живея тук един ден, но никога не съм си и помисляла, че ще живея тук но по такъв начин. Детето което бях преди мечтаеше именно за големия град, който предоставяше толкова много възможности, а сега когато бях тук просто нищо не беше същото. Исках стария си живот обратно, но той беше погребан заедно с празния ковчег преди десет години.
Огледах за пореден път огромния град, в който всъщност не беше толкова хубаво, колкото си представях. Беше потискащо и мрачно. Времето бе винаги влажно и готово за поредния дъжд, който да се изсипе, а в редките дни, когато небето се изчистваше и се появяваше слънце, за повечето хора тук беше сякаш празник. Именно такъв ден беше днес. По някаква случайност слънчевите лъчи бяха преборили плътните облаци висящи над града и сега то се усмихваше приятно, като караше всички да му се наслаждаваме. Гледайки хората, които се радват така на живота, ме караше да се мразя дори повече. В крайна сметка тези хора не бяха нищо повече от поредното хранене за мен. Предполагаше се, че за десет години трябваше да съм свикнала, но това не беше така. Още предпочитах да бях умряла в онази вечер. Безразличността ми към всичко около мен ставаше все по-голяма с всеки изминал ден. Не ме интересуваше нищо и никой. Нищо не впечатляваше. Напоследък дори бях започнала да забравям добрите емоции, единственото, което можеше да се предизвика в мен беше гняв.
Разхождах се в един от многото паркове на Лондон. Гледах движещите се хора, които винаги бяха забързани на някъде и дори нямаха време да обърнат внимание на живота си. Забравяха, че както днес са живи така утре може да ги няма, бяха забравили да живеят и да обичат. Вкопчени в собствените си животи и проблеми не виждаха хубавата част от живота си. Така отнесена в мисли просто вървях, докато по случайност не се сбутах в някой. Нямаше да се извиня макар да знаех, че вината беше изцяло моя и аз бях тази, която не внимаваше. Просто си поех дъх и продължих напред, когато изведнъж се заковах на място и рязко се обърнах към обекта, с който се бях сблъскала:
- Ти... Ти си като мен.- казах аз като наблюдавах момичето, което стоеше срещу мен, с широко отворени очи.
През тези години нито веднъж не се бях сблъсквала с друг вампир. И предполагам дори нямаше да разбера, че това момиче което стоеше срещу мен, беше точно такова създание. Замислих се за момент дали не греша, но това беше просто невъзможно. Чувствах че съм права, бях напълно убедена..

Продължавах да гледам втренчено момичето пред мен. След тези десет години вече си мислех, че никога нямаше да видя, някой като мен, но ето че тя седеше пред мен. Не ми беше необходимо потвърждението какво е, но след като го изрече изпитах странно спокойствие. Щеше да е наистина странно, ако беше човек, а аз си въобразявах. Тогава щеше да е наистина неловко и щеше да ми трябва доста добро обяснение какво точно съм имала в предвид. Момичето се представи и ми подаде ръка и чак тогава се осъзнах.
- Киара. - казах и поех ръката й.- Аз.. Съжалявам за това преди малко и съжалявам, че те гледах така втренчено просто.... - отново изпаднах в колебание. - До сега не бях срещала друг човек като себе си, като изключим онзи от най-пагубната нощ в живота ми...
НЕ можех да повярвам колко много думи бяха излезли от устата ми. Колко глупава бях. Никога не говорех за това. Дори не захващах подобна тема, а сега на това момиче, което дори не познава, казах още в първото си изречение повече неща от колкото бих казала на някой за доста по-дълъг период от време. Наистина се чувствах неудобно от това, което бях казала, но в същото време се чувствах и добре от факта, че срещам някой като мен най-накрая. Някой който би трябвало да разбере какво ми е, без да започне да пищи, защото все пак беше същата като мен. Очевидно доста по-опитна и със сигурност не толкова шокирана, но същата.
- На всичкото говоря прекалено много.- казах като отново се осъзнах и се усмихнах леко.
Никога не ми се беше случвало да загубя така контрол. Не можех да определя точно това, което се случваше в мен. Може би изпитвах и някаква радост от това, че я виждам. Тя беше наистина симпатично момиче с хубави сини очи и дълга руса коса. Малко по-висока от мен. След като вече се бях осъзнала напълно, бях и успяла да я огледам. Това обаче в никакъв случай не значеше, че странното чувство в мен беше изчезнало. НЕ знаех какво да очаквам обаче, а пък и беше нормално. Ние бяхме вампири просто не можеш да разбереш, какво може да ни скимне и ако нейния нрав прилича на моя, то тогава наистина нямам представа какво следва.

Не знам колко точно се преживява, или просто в един момент свикваше до такава степен, че всичко ти става безразлично. Всеки си е мечтал да е безсмъртен, да има шанса да види как всичко се променя. Да станеше свидетел на това как хората, стила, архитектурата и всичко останало се променят. Да имаш шанса да се родиш в една епоха, а след това да станеш свидетел на още много. Това беше по-скоро гледната точка на мечтателите. Винаги обаче имаше и друга страна, в случая такива хора, които искаха да живеят вечно за парите и властта. Искаха безсмъртието да им служи като сила в подлите мисли. В крайна сметка изкарвахме късмет, че повечето такива хора, които имат болни илюзии не получаваха това, което искат. Казвам повечето, защото не съм на ясно колко такива като мен има, които спадат точно към втория тип. И въпреки всичко аз смятам, че безсмъртието е надценено. Факт е че преди всичко това да се случи с мен аз нямах почти никой близък освен Майкъл, но болката от това че повече никога нямаше да може да се доближи до него просто я убиваше. Дори в момента мислите за него ме нараняваха, до огромна степен. Не можех да си представя, че един ден може би ще разбера, че е вече не е жив, а аз нямаше да съм жива. Десет години, които убиха всяка част от мен, собственото ми погребение, сватбата на мъжа, когото обичах.
Между мен и хубавото русо момиче, беше настанало леко неловко мълчание. Аз дотолкова се бях вглъбила в мислите си, че макар да чух въпроса и който беше изречен наистина тихо, аз леко се сепнах. Отърсих се от мислите, които бяха започнали да превземат главата ми, защото беше наистина голяма грешка да се опитвам да живея в миналото, на всичко отгоре беше и наистина болезнено.
- В Лондон съм от около година. Родена съм в едно градче на около стотина километра от тук и от малка винаги съм мечтала за големия град. Просто исках да разбера дали ще бъде така, както беше в доста очевидно пресилени мечти на едно дете. Ами ти? - погледнах към Лекси. - Ти от колко време си в Лондон и ако не преминавам прекалено много личното ти пространство, съм любопитна от колко врем си вампир?
Последната дума се откъсна от устата ми като шепот. За първи път го заявявах на глас. До сега гледах да си спестявам всякакви такива думи, които описваха положението ми. Не че ме притесняваше просто не ми харесваше всякакви такива описания. Бях пределно наясно какво съм, за да продължавам да го чувам и от чужди усти. Странното на всичко в момента беше, че момичето, което стоеше пред мен ми беше наистина симпатично. Това за мен беше ново, защото по принцип не съм от общителния тип хора и трудно харесвах човека стоящ срещу мен.

Бавно и постъпателно денят бе заменен с нощ и тъмнината обгръщаше в обятията си земята. Толкова примамлива, но в същото време безкрайно опасна. Паркът, в който се намираха, започваше да става все по-малко оживен. Честно казано, това беше един от тези моменти, в които не знаеш какво точно правиш и къде се намираш. Не, не става въпрос за влияние на алкохол. Но Лекси беше наясно с факта, че на сутринта щеше да се чуди защо изобщо е споделила тайната си с непознато момиче. Тя беше като нея. Толкова объркана, все още невинна и незнаеща какво да прави в живота си, Киара по някакъв странен начин беше заинтригувала русокоската. Нашата героиня не е от типа хора, които ще тръгнат да помагат на всеки, но точно този път нещо у нея се пречупи. Спомни си годините, които беше прекарала напълно сама, обгърната от депресия и повтарящи се моменти, каращи я да будува нощем. Например първият път, когато уби човек. Писъците на момичето я преследваха дори в сънищата ѝ, можеше все още да усети кръвта ѝ по дланите си. Насладата от тази жизненоважна течност сякаш се губеше, заменен с чувство за вина. Сълзи се стичаха по порцелановото лице на Лекси, но въпреки това не умееше да се контролира, а и не искаше да спира. Точно тогава се превърна в това, което е. Точно тогава откри същността си. Точно тогава всичко човешко в нея се изпари. И я уби, изсмуквайки до последно кръвта от врата ѝ.

- Родена съм тук - рязко се отърси от мислите си тя - Всъщност, в продължение на близо сто години се опитвам да избягам от Лондон, но нещо винаги ме дърпа назад.
Това беше и отговор на въпроса на Киара. Сто двадесет и две. Направи се на разсеяна при възрастта си. "Сигурно вече не помни", биха си помислили повечето. Но не. При всеки двадесет и четвърти февруари в съзнанието на Лекси изниква моментът, в който рождените ѝ дни се занулиха и започнаха наново, но този път в напълно различна светлина. Нямаше как да забрави зъбите на създателя си, жадно впиващи се в шията ѝ. Непосилно бе, за който и да е вампир, да спре да брои.
- Мога да ти помогна - изведнъж изрече Александрия - Стига да го поискаш.
Да, наистина беше склонна за го направи. Защо? Е, може би, защото това беше точно един от тези моменти, в които не знаеш какво точно се случва и ще съжаляваш на следващия ден. Или пък не.

Като се замислеше, Киара не се беше връщала в родното си градче, от както мина погребението и. Тя нямаше и желание да го направи, не искаше и да чуе за такава възможност. За нея онзи малък град близо до Лондон не съществуваше. Сякаш беше изтрит от лицето на земята. Гледайки обаче момичето пред нея се чудеше колко ли тежко на края винаги да се връщаш там, от където си тръгнал.
- За да бъда честна, аз си поставих забрана, никога повече да не се връщам в родния си град, просто щеше да е прекалено тежко. - казах аз.
Чувайки предложението на Лекси, аз започнах да се чудя до колко можех да и вярвам. ТЯ беше като мен и беше споделила повече, от колкото би казал всеки друг. Беше факт, че никога не можеш да имаш пълна вяра на същества като нас, но аз се чувствах някак спокойна. Щеше да е наистина хубаво, ако имаше някой който да ми помогне. Ако не друго то поне нямаше да съм напълно сама. До сега постоянно ме беше страх да се приближа до който и да е човек, без да изпитам ужас, че в крайна сметка ще свърши като меню. Може би тя вече се беше научила как да се контролира и щеше да помогне и на мен. Чувствах се прекалено спокойна и се надявах, намеренията й да не са лоши. Трудно се доверявах на някой, а сега бях на път да го направя.
- Наистина ли ще го направи? - попитах все още несигурна в предложението й. - Наистина ли искаш да ми помогнеш? На мен на една горе долу напълно непозната.
Киара се огледа, поредния ден вървеше забързано към своя край и мрака надделяваше над светлината. Случваше се точно това, което се беше случило и с живота й. Всяка вечер залеза и напомняше за случилото се преди десетина години. Не искаше този спомен да продължава, но просто не можеше да забрави. Щеше да е хубаво, ако имаше някой, който бе способен да изтрие спомените за онази нощ, както и за живота и преди това. Те не и носеха нищо хубаво.