Alexandria ;;

ALEXANDRIA VERONIQUE JANE DANIELS VALENTINE

Александрия Валънтайн | Вампир | 18/420 | FC : Candice Swanepoel

Малцина знаеха цялото ѝ име по простата причина, че тя се представяше просто като Лекси.Първото ѝ име означава ‘защитник’ и до една известна степен има общо и с характера ѝ. Вероник - един от малкото белези, че все пак е на половина французойка. Това име остава скрито за всички хора, дори не присъства в документацията ѝ. Второто ѝ име – Джейн, е името на починатала ѝ майка, а Даниел е бащиното ѝ име. Лекси е превърната във вампир, когато е била на осемнадесет, тоест преди точно триста и двадесет години. Доста време, а? Време, през което тя се е научила да се справя с живота и най-вече – със самата себе си.

BUT YOU HAVE YOUR MOTHER'S EYES
Не, Лекси не е перфектна. Просто е свикнала да прикрива идеално недостатъците, които определено не се изразяват чрез външния ѝ вид. Първата ви среща с нея. Какво виждате? Младо момиче, високо един седемдесет и пет, най-вероятно с тайнствена усмивка на лицето си и блясък в очите, разкриващ буйната ѝ същност. Дълга до плешките, косата на красавицата е руса, падаща свободно по раменете ѝ като безкрайни водопади.
По-сини от океана, очите на Александрия няма как да не те завладеят още в мига, в който ги зърнеш. Можеш да потъваш в тях цял ден. Очите са прозорец към душата, казват някои, но точно в нашия случай може да поспорим, защото колкото и да се вглеждаш в погледа на красавицата, няма да видиш нищо друго освен собственото си отражение. Устните на момичето са плътни и сочни с наситенорозов цвят, отличаващ се на бледата ѝ гладка като порцелан кожа. Дълги крака, нежни извивки и идеални пропорции. Тялото на русокоската е сякаш изваяно от скулптур, но в същото време толкова крехко и недосегаемо. Имаше нещо специално. Нещо необикновено в начина, по който въртеше кичур коса или пък прехапваше долната си устна. Имаш чувството, че може да те обладае с поглед (а и си прав, най-малкото, защото е вампир), да те накара да вършиш неща, на които не си предполагал, че си способен. Нещо необикновено в начина, по който стъпваше по земята. Не, тя не ходеше, сякаш се носеше над повърхността с балетни движения, летейки. Да, като малка е тренирала балет, на което може би се дължат и добре оформените ѝ дълги крака. Нещо необикновено – самата тя бе необикновена.

MY MIND IS A WARRIOR
Ако се вгледаш в дълбоките сапфиреносини очи на Лекси, ще видиш... всъщност няма да видиш нищо по-различно от собственото си отражение. Стени, крепостни стени, изграждани в продължение на десетки години. Все още не е намерила човека, пред който да отвори портите, нито пък този, който ще ги разруши, без да пита. От това би трябвало да разберете, че русокоската не допуска лесно хора до себе си. През живота си са я наранявали прекалено много пъти, за да си го позволи отново. Надменна е, има самочувствие, което обаче определено е на основата на силната си същност и респекта, който вдъхва у хората. (И външният вид, де, но да не я изкарвам много самовлюбена) Ако успееш да проникнеш зад образната бариера, ще видиш, че Лекси е един прекрасен човек, който просто е минал през прекалено много за отрицателно време и затова е такъв. Тя е всеотдайна и би направила всичко за хората, които обича. Въпреки коравата ѝ обвивка, русокоската всъщност е една голяма страхливка. Бои се от това да не загуби хората, които обича, бои се от това да бъде себе си. Лесно ранима и изключително емоционална, Лекси никога не показва тази своя страна. Няма шанс да я видиш как плаче, въпреки стотиците пъти, в които е сдържала сълзите си. Колкото и да не ѝ личи, вампирката е безвъзвратна романтичка. Години наред е търсила любовта на живота си, но с времето се е уверила, че тя може би просто не съществува. Истинска сърцеразбивачка. Научила се е да не ѝ пука за хората, гледа единствено и само себе си. Но все пак, някъде дълбоко в душата ѝ се крие онзи слънчев лъч, опитващ се да пробие над ледената обвивка.

LONDON CALLS ME A STRANGER, I TRAVEL BACK
5 май, 1575 година; Лондон
Появаването на един човек на земята може би е най-святото нещо, което някога може да се случи. Новият живот, новото начало. Децата са толкова беззащитни създания, толкова крехки и нежни. Но появата само на едно от тях, може да бъде причина за смърт на много, много хора.
Денят, в който Александрия се появява на бял свят, беше един от първите топли и приветстващи моменти от новата година. Пролет. Пеещи птички и спокойсвтие. В семейството на английски граф – Даниел Валънтайн и събругата му французойка – Джейн Монро, малката красавица бива гледана по възможно най-добрия начин. Единственото дете на аристократите било обгрижвано от любов във всяка една минута. Лекси растяла волна и щастлива. За разлика от остатъка от живота си.

24 февруари, 1591 година, Оксфорд
'Моят живот започна в този един единствен момент. Събудих се в някакво меко легло. Не, това определено не беше хотелът, в който бях отседнала, защото пружините от дюшека толкова много бучеха, а сега имах чувството, че се нося в облаците. Надигнах се. Усетих, че цялото ми лице беше мокро от сълзи. Докоснах врата си, след което внимателно погледнах пръстите си. Боже... Имах кръв. Не. Бях ли мъртва? Точно в този момент видях един мъж, който светкавично дойде до мен.
- Добре ли си? - попита ме и докосна челото ми с длан.
Бях толкова изплашена. Отдръпнах се инстинктивно.
- Кой си ти? - извиках и станах рязко. Затичах се към вратата, но той ме пресече. Спря точно пред мен.
- Майкъл. А ти...ти си вампир - беше единственото, което каза.
Поклатих глава в знак на отрицание. Не можех да повярвам. Единственото, което хрумна на детския ми ум беше... Бягай! Запътих се към стълбите и избягах надолу. Видях входната врата и се втурнах към нея.
- НЕ! - извика Майкъл и ме пресрещна, точно преди да изляза. Усетих, че слънчевата светлина буквално изгори ръката ми. Тогава му повярвах. Бях вампир. '

10 ноември, 1596 година; Лондон
Зарежда оръдието. Натискане на спусъка. Няколко части от секундата.
Бум.
-Не! Мамо!
Последният път, когато се обръща към някого по този начин. Последният път, когато усеща тази топла, любвеобвилна прегръдка. Последният път, когато вижда майка си. Едва на шестнадесет години, Лекси вижда как собствената ѝ майка бива убита от ловец. Ловец на вампири. Не, той не е искал да убие Джейн. Бил е тръгнал след нея, след Лекси. Беше виновна за смъртта на майка си? На собствената си майка? Затича се към тялото на жената и го взе в прегръдките си. Хиляди сълзи се стичаха по нежното лице на русокоската. Очите ѝ, пълни с толкова много болка, но в същото време и гняв. Не може да мисли, не може да чувства. Изведнъж всичко избледнява. Емоциите се стопяват. Започва да изпитва само едно – чувство за отмъщение. Бавно положи трупа на майка си върху моравата, като за последен път целуна челото ѝ. Вампир. Тя е вампир. Усети откъде идва миризмата, чу конския тропот носещ се от гората. Започна да го преследва. Без да мисли, без изобщо да се оглежда, Валънтайн се хвърли върху ловеца и го уби. За първи път разскъса по този начин жертвата си. Всяка една част от тялото му захвърли на различни посоки. Сякаш се доверяваше само на животинската си страна. И от тогава стана такава – безчувствена, непоклатима и студена. Дълги години не можеше да отключи човешката си страна. И може би още не може.