По тесните тъмни улички

HERE I AM, FELLS CHURCH
_______________________________________________________________
По тесните тъмни улички Tumblr_m9p6xcRV7E1qaq516o1_500

_______________________________________________________________
~~~
Фелс Чърч, ето ме отново тук! Ето ме тук, на мястото, където съсипах живота си. На мястото, заради, което бях прекарала векове в Ада, за който сама си бях виновна, но все пак... Поне си бях взела важен урок, дори преди да си била вещица, никога не убивай 100 вещици в една малка горичка, защото проклятието, което следва след това е наистина ужасно. Е поне въпреки всичко бях получила това, което исках, а именно тяхната сила. Сега тя беше заключена в така красивия ми и странен медальон, който никога не свалях от врата си.
Но това не беше единственият ми лош спомен от тук. В това малко градче, се бях превърнала във вампир. Заради един единствен есперимент, свързан с така любимата ми черна магия, която накрая ми обърна гръб и ме превърна във вампир или просто направи най-голямата услуга в живота ми, като ме направи още по-силна от преди.
Но въпреки всичко нещо ме караше отново да се връщам тук. Каква ли притегателна сила имаше този град към мен? С какво ли толкова ми харесваше? Явно нямаше никакво значение, защото отново бюх тук, заедно с всичките си неща, готова да се задържа за дълго в градчето.
Та ето ме тук от няколко дни. Времето напоследък не само беше топло, но и все едно се повтаряше с машина на времето. Всеки ден напълно едно и също. Какво беше това сега? Да не би да участвах в нещо като онзи филм, в който всеки ден главният герой изживяваше едно и също или пък просто живота и се повтаряше като в "source code", кой знае.Нали това беше градът на приключенията и мистериите? Каква беше цялата тази скука сега? Това вече беше прекалено. Защо градът се беше превърнал в такова място? Все пак тук имаше всички възможни видове свръхестествени същества, а те вместо да правеха нещо интересно, до толкова се бяха слели с хората, че все едно бяха забравили истинската си природа и не правеха нищо. Едно голямо нищо. Бяха станали напълно еднакви с обикновените хора, които трябваше да използват за забавление, а не да се превръщат в тях, както правеха всички тук напоследък. Не се бях върнала тук, за да умирам от скука. Затова реших да разгледам наоколо. Все щях да попадна на нещо интересно.
Беше време обиколката ми да започне. Все пак трябваше да си припомня града? Ах, колко много промени имаше. Не можеше ли всичко да си стой както преди. Тогава беше много по-хубаво. Реших да доверя на късмета си и да то следвам изцяло. Поне досега никога не ме беше разочаровал, така че не мислех че, това ще се случи днес. Тръгнах по пътя. Явно това беше центърът, защото беше пълно с най-различни магазини и хора. Продължих нататък. А след малко и по първата пресечка, която видях. След дълго вървене без никаква цел и посока, накрая се озовах в някаква тъмна уличка. Даже прекалено мрачна.
Тогава изведнъж чух шум зад себе си. Не очаквах, че ще има още "заблудени като мен души", скитащи по такива места, но явно имаше. Обърнах се назад, но не видях нищо
-Има ли някой там?
Попитах набързо, след което отново извърнах глава и погледнах напред. Може би нямаше нищо и просто си въобразявах.

Брой мнения : 70 Дата на регистрация : 07.01.2013

Фелс Чърч...Нов град, ново начало, нов живот. Да, сега щях да започна отначало и възнамерявах да се възползвам от втория си шанс както трябва. Когато разбрах, че градът е пълен със свръхестествени създания, реших, че това е правилното място за мен. Веднага пристигнах тук заедно с всичко, което притежавах и си купих къща в същия ден. Усещах миризмата на свободата във въздуха. Искаше ми се да се разходя и опозная града, а ако имах късмет щях да се запозная с някой секси вампир или нещо такова. Надявах се тази нощ да се забавлявам по какъвто и да е начин...
Докато вървях из центъра случайно попаднах в една от тесните училички между сградите. Вече почти бе тъмно и тези места бяха зловещи. Искаше ми се тук да намеря и вечерята си, но вече започвах да се отгечавам от чакането. И тъкмо, когато реших да си вървя и да хапна някоя катерица чух шум. Надеждата се върна обратно и обостри инстинктите ми на ловец. Забелазах младо момиче да се движи. Вече усещах как кръвта й се разлива в устата ми, засищайки жаждата ми. На лицето ми се плъзна тънка усмивка на удоволствие. Момичето изглежда също ме бе чуло и затова се обърна назад с леко изненадана гримаса на лицето си. Изглеждаше сякаш очаква да види някого... За няколко секунди се озовах пред нея и когато тя се обърна, й се усмихнах.
- Здравей - рекох аз. Пристъпих бавно към нея с надеждата да я изплаша поне малко преди да я убия. Обичах да гледам изражението на безпомощност и страх по лицата на жертвите си, преди да се отпуснат в прегръдките на смъртта...
Трябваше да призная, че тя бе красавица. Стройна с хубаво тяло и още по-прекрасно лице. Бих казала съвършена, дори твърде съвършена, за да бъде човек. Внезапно усмивката ми помръкна. Заслушах се, но не чух пулса й. Това можеше да означава две неща: Или оглушавах, или тя вече беше мъртва... Тъй като не смеех да се осъмнявам в качествата си на хибрид, вампир и ловец, оставаше да е второто. Е, това можеше да се окаже много забавно. Първи ден в града и вече срещах някое изчадие... Колко ли още изненади ме очакваха във Фелс Чърч?

_______________________________________________________________
По тесните тъмни улички Tumblr_m9oze9dEAC1qzgu6io1_500

_______________________________________________________________
~~~
Явно този път въображението ми не си правеше шеги с мен, каквито понякога си правеше и ме караше да изглеждам твърде наивна и странна, каквато всъщност не съм, защото наистина се появи образ пред мен. И то не какъв да е, а на някакво момиче. Всъщност на момиче, изглеждащо долу горе на "моите" години, колкото и странно да беше това. Все пак изглеждах като най-обикновена тийнейджърка, точно и както брюнетката срещу мен. Но видът често лъжеше... Знаех го от личен опит. Все пак можеше да е всичко - вампир, досаден върколак *но не щях да я усетя отдавна*, вещица, хибрид *раса, която така и не разбирах, защо просто не изберат един вид и не си останат с него, толкова ли ще е трудно, казваш си искам да съм само вампир и толкова*, може дори да се окаже хобит, елф, фея или.... ох, съвсем прекалявах вече. Трябваше да спра всичките си подобни глупави мисли, идващи от прекаляването със свръхестествени факти, но живота ми досега ме беше научил, че нищо, не е такова, каквото изглежда. И че совите не са това, което са.
След като ме поздрави започва бавно да идва към мен. Колко изненасващо беше да се запозная с някой, в най-странния трад на света, още при първия път, когато ще се наканя да изляза от хотелската си стая и най-после да се завърна истински отново в града.
-Май не са те учили, че не трябва да дебнеш хората.
Можеше да кажа просто едно "Здравей", но това определено не беше в мой стил. А и сега непозната ми се стори интересна. Много повече от всички онези обикновени хора, които бях срещнала по пътя, и които си говореха само за някакви тъпи предавания или обсъждаха прости клюки, които не можеха да задържат интереса ми за повече от една секунда. Защо хората бяха толкова скучни и ставащи единсвено за "вечеря"? Никога нямаше да ги разбера, може би и защото никога не съм била като тях. А пък и колко други освен мен са имали възможността цял живот да бъдат свръхестествени същества. Какво по-хубаво от това да си живял като двете "най-велики и важни" раси според мен. А именно вещиците и вампирите. Магията ми липсваше, но беше нищо пред това, което имах в момента.
-Не очаквах, че ще срещна някого на това забутано място.
Щях да допълня и "Такива като теб не ходят ли само по барове? Какво търсиш на такова място?", но се отказах. Реших, че не трябва още от сега да показвам злобния си и според много хора ужасен характер, кой знае можеше и непозната да ме изненада приятно, или пък не....

Брой мнения : 70 Дата на регистрация : 07.01.2013

Демонстративно врътнах очи при коментара на момичето. Да, наистина можех просто да поздравя с едно "Здрасти", но ми се стори твърде изтъркано. Все пак всеки ден милиони хара се поздравяваха с тази фраза, а аз не исках да съм като тях. Усмихнах се изкуствено и й хвърлих красноречив поглед, който казваше: "Пипни ме и си мъртва". Като цяло точно такова беше отношението ми към всички хора. Те бяха досадни със своето миролюбие и съдечност, но тези неща не ми допадаха. Е, да, тази беше различна, но може би предпочитах любезността, от колкото някой да ми отговаря. Щях да й отвърна нещо от сорта на : "Ти за каква се мислиш?!", но се сдържах. Все пак това беше една обикновена тийнейджърка, точно като, мен или поне изглеждаше така. Продължавах да слухтя в търсене на биенето на сърцето й, но не можех да чуя нищо. Дали слухът ми изневеряваше?! Не, не беше възможно да съм чак толкова глуха.
- Да, аз също не очаквах, че ще срещна някого...-отвърнах, -особено момиче като теб. - промърморих последното под носа си с надеждата да не ме е чула. Това можеше да бъде нещо като тест, защото последните думи бяха недоловими за човешкото ухо, но ако тя все пак бе разбрала какво съм казала, значи беше нещо повече от тийнейджърка разхождаща се по най-мрачните улици на Фелс Чърч. Разбира се, такива заблудени хорица имаше много, но тя изглеждаше с будно съзнание... Кой нормален човек минаваше по най-затънтените места, при положение, че слънцето вече залязваше и навън се смрачаваше?! "Само накой, който може да се защитава сам от нападатели" помислих си.
- О, и за малко да забравя...Здравей! - поздравих я най-накрая аз. След като толкова много държеше на поздравите, реших да й доставя това дребно удоволствие.

_______________________________________________________________
По тесните тъмни улички Tumblr_m9pb8rEUVx1qln2ixo3_500

_______________________________________________________________
~~~
Явно не бях попаднала на най-милият човек в Фелс Чърч или пък по-точно на най-милото свърестествено същество, особено след като видях погледа и, гласящ "не си и помислюй да се закачаш с мен". Хм, може би щях да приема това като предизвикателство. Обичам предизвикателствата. Още повече, когато бяха такива.
Но да се върнам към нещо друго. А именно, какво беше момичето срещу мен. Единственото, за което бях сигурна е, че не беше върколак. Това от една страна беше хубаво, защото не мога да понасям тези "грозни и досадни кучета", мислещи се за велики, но имащи сила единствено на пълнолуние. Колко са жалки само. Това колкото и да беше хубаво имаше и лоша страна. Все още не знаех пред какво се изправям. Но може би съвсем скоро щях да разбера..
Тогава чух думите и, въпреки че бяха толкова тихи, все едно не биваше да бъдат чути. Погледнах я доста учудено и неразбиращо
-Какво имаш предвид с това "особено момиче като теб"?
Не знаех изобщо какво точно има в предвид с това допълнение. Вярно, че на такива места не очакваш давидиш никой, освен може би някой заблуден или пиян, объркал пътя и попаднал на грешното място в неподходящия момент. Но е и красиво момиче като мен. Но все пак това не означаваше, че тъмнината и мрака не ми отиваха. Това звучи старнно. Но за момиче, прекарало детството си като най-мразената не само принцеса, ами и човек, в кралството, в което е отраснала и където е убила цялото си семейство, а след това и 5 века в Ада, тези малки тесни и тъмни улички ми се струваха, толкова хубави. Имаха някакъв чар в себе си.
-Трябва ли да има причина, за да съм тук? Обичам тъмните и самотни улички. В тях има някаква магия, а и винаги те изненадват с нещо
Погледнах отново към непознатото момиче и и се усмихнах, а след това някак учудващо радостно добавих:
-Здрасти
Ако някой познат можеше да ме види, щеше да си помисли "омг, това Клара ли е? Откога е толкова добра и весела към непознатите? Защо още не е поискала да откъсне главата на това бедно момиче". Да и въпросът беше, защо наистина се държах така сега. Дали просто не исках първото ми запознаство в новия-стар град да бъде приятно, а не като всички досегашни. Мне, това изобщо не беше в мой стил. Просто исках да разбера, колкото се може повече, за това момиче, за да мога да си направя сметката, дали ще мога да я използвам за нещо. или ще трябва да си поиграя с нея преди да ми омръзне до толкова, че да се принудя да я убия. А с чар и усмивка това се постигаше много по-лесно.
-Между другото аз съм Клара.
Обърнах специално внимание на името си, за да го запомни. Все пак трябваше да знае с кого си има работа. А на лицето ми се появи една дяволита усмивка, която още повече допълваше картинката.

Брой мнения : 70 Дата на регистрация : 07.01.2013

Наистина не разбрах какво й харесва в тъмните, тесни улички. В тях беше влажно и студено, а надвисналите над главата ти сгради бяха плашещо зловещи. Дори и тук, в центъра на Фелс Чърч, кварталните улички бяха неприятни. Разбира се, изключвахме факта, че са подходящи за намирането на вечеря.
Момичето се представи и това доста ме узадачи. Името й беше Клара, но аз не държах да го знам. Така или иначе развоят на събитията от тук нататък беше ясен. Една от нас можеше и да не си тръгне от тук тази вечер.
- Аз съм Виктория - отсякох и повдигнах леко брадичката си, хвърляйки още един многозначителен поглед на момичето пред себе си. Не бих й се представила, но така и така бяхме започнали с опознаването. Риших, че ще е твърде неуважително, ако не спомена името си. С нея можехме да не се видим никога повече... Но със сигурност щях да запомня името й, най-малкото, за да я проверя след като си тръгна. Може би беше популярна сред свръхестествените същества в града. Нямаше да е зле да знам, с кого си имах работа.
Пак бях с една крачка, макар и доста малка, пред нея. Тя знаеше името ми, аз знаех нейното, но аз бях нова тук и никой не ме познаваше, а тя изглеждаше сякаш има дълга история в града. Всъщност Клара беше първата, на която доверявах името си от както бях пристигнала.
Една дяволита усмивка се появи на лицето й. Изглежда, искаше да ме сплаши, само дето не й се получаваше особено добре. Нямах намерение да се страхувам от който й да било, а най-малко от нея. Дори и да беше по-стара и по-силна от мен (най-вероятно бе така), пак нямаше да й се дам лесно, ако се стигнеше до бой.
- Добре, без повече остроумни коментари - казах накрая и прекратих играта. - Кажи направо какво си преди да те убия.
Изглеждах враждебно и бях наясно с това. Не исках да убивам никого, но това беше нещо като тест и най-вероятно нямаше да изпълня заканата си, само че исках да проверя докъде ще мога да стигна с този подход.

_______________________________________________________________
По тесните тъмни улички Tumblr_mfnhq0ptRS1r1ys7po1_500

_______________________________________________________________
~~~
Е, най-после разбрах и името на непозната. Беше Виктория. Често срещано име. Познавах много като нея, но естествено повечето не бяха сред живите. Очаквах да е нещо по завъртяно в стил американски сериал, или пък да е нещо в стил Бела, щеше много да и отива, на това миличко и сладичко личице, и глупавото и поведение, точно като онази от книгите, но пък беше много по-красива от онази, как и беше името, а да Кристен Стюърт, всъщност беше трудно да има по-антипатичен човек от нея,хах, откъде пък се сетих за това сега. Явно омразата ми към тъпотията "Здрач" се беше отключила от някой неизвестен фактор, но всъщност какво значение имаше толкова името и. Така или иначе, скоро можеше и да не го използва повече.
Момичето се приближаваше все по-близо до мен. В това нямаше нищо чак толкова странно преди да изтърси онази глупост, че ще ме убие. Това наивно момиченце с очи като на Бамби да ме убие. Определено исках да видя, как ще го направи.
Жалките и опити щяха да бъдат доста забавни. А имах нужда от разнообразие и някой да превърне вечерта ми от скучна в интересна. И явно тази роля се падаше на Виктория, която продължаваше да ме гледа все толкова злобно. Не се бяхме срещали досега или поне нямах спомен, а и щом направо не се опита да изпълни заканата си, явно това беше първата ни среща, но защо беше цялата и враждебност, като с няколко мили думи, можеше да си гарантира спокоен престой в Фелс Чърч
-Как така какво съм?
Попитах с най-обърканият глас, на който бях способна и я изгледах учудено. Погледът ми гласеше "какво по дяволите имаш предвид?!", а и нали бях решила да се правя на средностатистическо седемнайсет годишно момиченце. Нещо, което никога не съм била, но бях добра в играта на такава.
-Аз съм най-обикновена американска тийнейджърка. Не си ли личи?
Бях сигурна, че няма да ми повярва, но защо трябваше да и казвам всичко на готово, когато можеше да се потруди и да го разбере по трудния начин.
-Или прекаляваш с фантастиката и свърхестествените истори или си някоя ненормалница, току що избягала от лудницата. И естествено с моя късмет трябваше да попадна точно на теб.
Въпреки че, сигурно номера ми нямаше да мине, това не ми пречеше да се забавлявам с него. А и нали чаках уж да ме убият, кога щеше да стане това? Нямаше да губим цяла вечер в глупави приказки нали? Затова реших да подразня Виктория, която така или иначе беше доста враждебно настроена и да видя, най-после, какво толкова ще ми направи. Е, хайде Виктория, готова съм за жалките ти опити.
Като я гледах знаех много добре, че определено не е толкова силна, за колкото се смята или по-скоро на колкото се преструва и че не е оттук.. Това беше хубаво, поне като свърша с нея, нямаше да има кой да страда за нея. Всъщност откога ли това е имало някакво значение за мен. Важното беше забавлението, независимо под каква форма беше.
Явно Фелс Чърч беше решил да ме изненада още при първото ми излизане и веднага да ме срещне с откачалка, желаеща да ме убие. Толкова много ли ме мразиш, гадно малко градченце? Не стига, че винаги се връщам при теб, ами и винаги ми устроиваш "нещо". Не, че броях Виктория като заплаха. Изобщо не се страхувам от едно малко момиченце, което до вчера си е играло с кукли Барби и сега си мисли, че е "най-силната на света".
_______________________________________________________________

Брой мнения : 70 Дата на регистрация : 07.01.2013

Клара приемаше всичко със завидно безразличие. Не разбирах как изобщо можеше да е толкова спокойна при положение, че пред нея имаше друго свръхестествено същество.
- Нека пропуснем частта, в която се правиш, че не знаеш за какво говоря - рекох. Не се опитваше да ме заблуди, а само да ме подразни. Беше наясно, че зная, че не е жива, но не разбирах само защо не си признава. Всичко щеше да мине много по-лесно и безболезнено, ако се държеше поне една идея по-мило, но тя очевидно бе решена да ме изкара извън нерви.
Нямах намерение да се бия с нея, не бях толкова глупава. Не я познавах, можех да загубя битката, а бях само на 19 и не ми се умираше. Замислих се. Колко ли стара беше тя? Понякога се чувствах леко глупаво в компанията на по-възрастни от мен. Щеше да е хубаво, ако бях като другите вампири - живяла много назад в миналото.
Отново се разсеях от основната тема. Имах способността да се отклонявам от разговорите и да пропускам важното. Бях хиперактивен хибрид. Най-лошата комбинация на всички времена! Премигнах няколко пъти на парцали, за да се фокусирам върху Клара, а след това заговорих.
- Градът е пълен с всякакви изчадия, Клара. Като мен, например - казах и започнах да снова напред-назад. - Ето, аз съм хибрид - една брилянтна кръстоска, а ти... Да предположим, че си вампир.
Всъщност нямах никаква представа какво е. Единственото, което знаех бе, че не е върколак. Досега вече щях да съм я надушила. Те ... миришеха гадно.
- Сега и двете водим живот на едни нормални тийнейджърки, докато не срещнем друго свръхестествено същество. И тогава вече няма нужда да се крием, Клара. Просто си признай, както аз направих - подканих я. В случая любопитството ми можеше да ми изиграе лоша шега, защото сама се бях издала и споменала, че съм хибрид. Зачаках отговора на красавицата и кръстосах ръце.

_______________________________________________________________
По тесните тъмни улички Tumblr_m9p0nsq0ZA1qzgu6io1_500

_______________________________________________________________
~~~
Жалко, че номерът с обикновено момиче не мина. Щеше да е забавно. Да си мислят, че си малка и глупава тийнейджйрка, да ти се правят на велики и да те нападнат, а накрая точно ти да им откъснеш главите и да ги поставиш на мястото им. Просто велико усещане. Поне можех да отбележа, че явно Виктория не беше такава за каквато я взех отначало. Или поне сега имаше блестяща идея в стил "Шерлок Холс", ох, обичам този герой, но както и да е досега първото ми впечатление рядко ме подвеждаше, но съм имала и такива моменти, какъвто явно беше и този в момента.
Поне от цялата ми странна игра, разбрах нещо много важно, момичето пред мен беше хибрид. Ужас. Не бях особено голям фен на тази раса. Всъщност дори много се дразних от тях. Бяха толкова досадни, с това правене "аз съм полу-вещер, полу-вампир" или там, каквото бяха. Изберете си едно хора, просто едно, не може да имате всичко. Дали имаше хибрид между всичко? Просто си го представих с очи като демон, хранещ с кръв като вампирите, глупав като човек, правещ магии като вещер, миришещ като върколак, и може би невидим като дух. Истински изрод. Но всъщност трябваше да изключим духовете, защото кой нормален човек вярва в тях. Е, не и аз. Те не съществуват. Според мен те бяха пълна измислица. Защо иначе за толкова векове живот не бях срещала нито един досега?
-Хибрид, това е ужасно. Всички като теб ми се струвате прекалено комплексирани, за да изберате само една свърхестествена част от себе си и си мислете, че като сте смесица от две раси, сте най-важните, но изобщо не е така
Хах, позна още нещо. Явно момичето беше доста по-умна, от колкото изглеждаше. Но въпреки всичко, шансовете и бяха нищожни, дори минимални. Имаше ли смисъл изобщо да ги броим?
-Уоу, "браво Шерлок", още едно попадение.
Това ме накара да се засмея по някакъв странен и леко зловещ начин. Трябваше да добавя и "Къде е дружката ти Уотсън", но нямаше нужда. Усмихнах и се и я огледах добре. Това може би по еднозначен и странен начин, щеше да отговори на незаданея и отново въпрос "какво си?", на който чакаше отговор застанала на една-две крачки от мен, кръстосъла ръце и гледайки ме с очакване, защото много ясно точно в този момент и подсказах, че е познала отговора. Нямаше нужда да го изричам, след като тя вече го беше направила. Защо да повтаряме едно и също.
-Е, и след като разбрахме, кой какъв е, какво следва? Още ли си мислиш, че можеш да ме убиеш? Толкова си наивна и жалка
Понякога говорех прекалено много. Точно като сега. Но нали точно тя беше тази, която беше толкова сигурна в себе си и в силите си и ме заплашваше преди малко и говореше, че иска да ме убие. Но явно вече самоувереността и се беше изпарила, защото иначе досега все щеше да е предприела нещо, вместо да бездейства и да си говорим "сладко-сладко". И по-добре за мен, не искам да бъда "убита" от една слабичка брюнетка, с която току що съм се запознала на една забравена от света малка и тъмна уличка
______________________________________________________________

Брой мнения : 70 Дата на регистрация : 07.01.2013

Така, така...трябва ли изобщо да споменавам, че нещата не се бяха наредили особено добре за мен? Стоях пред, бог зне колко годишен вампир, който не хранеше големи симпатии към мен и в същото време го бях заплашила, че ще го убия. Сега обаче разбрах, че човекът, чиято глава скоро щеше да се търкулне, може би бях аз.
Веднага щом осъзнах всичко това, тялото ми се изправи като струна. Погледът ми се изцъкли, а лицето ми промени цвета си около три пъти -от нормално, пребледня и след това отново стана нормално, а после пак придоби цвят подобен на призрак.
- Клара, - измрънках възмутено аз - какво имаш против хибридите?! Те са готини и по-силни от обикновените същества. Не отправяй забележки към мен, а към... - започнах изречение, което нямаше да довърша. Щях да кажа "родителите ми", само че точно тогава се сетих, че нямах никаква представа къде са те. Всъщност, знаех, че баща ми е мъртъв (голяма трагедия), но майка ми, агресивната кучка, която ме изостави, точно когато се нуждаех от нея, се скиташе някъде в Ада.
Голяма въздишка се откъсна от гърдите ми и няколко кичура коса паднали пред очите ми се разхвърчаха, а след това полепнаха по цялото ми лице. Супер! Сега изглеждах като голямо бебе и то точно пред човека, пред когото не исках да се излагам. Нацупих сърдито устни и изпуфтях още няколко пъти, докато подреждах косата си отново. През това време Клара бе втренчила поглед в мен и следеше всяко мое движение. На лицето й се появи самодоволна усмивка, сякаш заслугата за излагацията ми беше нейна. Не, сигурно тогава щеше да е още по-щастлива!
- Какво?! - троснах й се аз и отново заех важна поза и кръстосах ръце. Давах си сметка, че след като 10 минути бях поставяла всеки косъм на мястото му, тази стойка вече не изглеждаше толкова добре. По-скоро приличах на малко дете, което се опитваше да си придаде вид на възрастен. Е, в сравнение с вампирката, аз в действителност бях дете, но пък имах самочувствието на по-голяма.
Реших поне веднъж в живота си да постъпя като такава и просто пропуснах красивите думи, които Клара изрече по мой адрес и по адрес на останалите хибриди. Всъщност ние не бяхме виновни. Бяхме родени така или поне повечето то нас. Може би трябваше да обвиняваме именно вампирите, че са комплексари. Сигурно са били превърнати, защото жалкият им мизерен живот като нормални хора е бил дразнещ.
Отново въздъхнах и врътнах очи както предималко.
- Всъщност, мила моя, не виждам нищо сложно в това да те убия - отвърнах най-накрая аз. - Наисти на искам конфликти още от първия ден, затова няма да влизам в бой с теб. Само това ме спира.

_______________________________________________________________
По тесните тъмни улички Tumblr_m9oyg8iMJW1qjxl1no2_500

_______________________________________________________________
~~~
Къде беше изчезнало самоувереното момиче, смесица между кой знае какво? Имах чувството, че изобщо не е съществувала Още повече сега, когато пред мен стоеше коренно различна брюнетка, нямаща абсолютно нищо общо с тази от преди преди няколко минутки. Сега на нейно място седеше едно явно доста неориентирано и объркано от живота момиче, което дори не знаеше, как да се държи и какво да прави, когато срещу нея се изправи някой много по-силен точно като мен. Въпреки че, сега доста беше променила тона и поведението си.Това беше само в нейна в полза. Кой знае може би точно това щеше да спаси живота и. Какво по-хубаво от това, да продължи да води объркания си живот в град като Фелс Чърч.
Дори опитите и да защити расата си не бяха особено успешни, особено с такъв глупав мотив като това, че хибридите са готини. Бяха всичко друго, но не и това.
-Смесица между какво си?
Ето вече престъпих към нещото, което засега ми беше най-интересно във Виктория. Много ми беше любопитно. Сигурно беше смесица между извънземно и паднал ангел. Хах, май не само тя прекалямаше със сай-фай историите и филмите. Явно трябваше да ги намаля, нищо че бях нещо като обсебена от тях. Не ми ли стигаше свръхестествения ми живот, че трябваше да се занимавам толкова много и с такива истории. Явно наистина има нещо сбъркано в мен
Въпреки че, с това "смесица", все едно говорих за някоя смесена порода кучето, вместо за същества като хибридите, но както и да е.
-Благодаря, че си толкова добра и се смиляваш над мен
В гласът ми ясно си личеше иронията. А и как иначе, когато изричах такава "глупост". Но пък и никога не съм се славила като мил човек, така че това ми поведение си беше напълно типично за мен. А и все пак нямаше как да не пропусна да изкоментирам приказките и, за това, как не и се искало да се занимава с мен.
-Личи си, че не си оттук. Какво те накара да се преместиш в най-странния град на света?
Щом щяхме да бъдем отново добрички една с друга, поне трябваше да си говорим за нещо, нали? Защо да мълчим като някои тъпачки, нито една от нас не беше такава, е поне можех да кажа със сигурност, че аз не съм, за Виктория не бях сигурна. А и на това забравено от света и пусто място беше достатъчно тихо, за да допълваме и ние тишината с мълчанието си. Тук сигурно никога никой не минаваше. Беше твърде отдалечено от всякаква светлина. Ако на някой му се случи нещо на тези улички, сигурно никой нямаше да чуе и да забележи нищо. Ако исках да убия някой, това щеше да е най-лесното място, на което да го направя.
Отместих поглед за малко от нея и се загледах в нищото. Точно в нищото. Нацупената дразнеща, искаща да ме убие Виктория от преди малко ми беше много по-забавна от нейното детско копие.
______________________________________________________________

Брой мнения : 70 Дата на регистрация : 07.01.2013

Клара задаваше твърде много въпроси, на които аз не исках да отговарям, но въпреки това реших да го направя. Нямах намерение да споря с нея и с жалките й опити да ме подразни използвайки сарказъм. Не на всеки му се получава.... помислих си и аз и се усмихнах тънко, почти незабележимо.
- Ще ти кажа, но се боя, че ще ме обявиш за изрод или по-лошо – толкова ще се изплашиш, че ще хукнеш да тичаш през глава от тук до дома си – заявих аз и се разсмях весело. Дано да не го бе приела лично, а и дори и да беше така, не ми пукаше особено. Смесването на тези две раси – демон и вампир, наистина си бе особено, но поне имах оправдание защо съм толкова зла. Умението да вгорчавам живота на хората просто ми беше в кръвта и го правех, дори и да не исках. Замислих се за това колко много живи същества бях погубила, разбира се, повечето от тях си го просеха откровено, но някои бяха невинни жертви на моя гняв. Да, имах способността да си го изкарвам на другите и в редките случаи, когато изпадах в такова състояние много хора биваха наранени. След тази мисъл, в главата ми изплува и спомен за баща ми, който казваше, че съм дявол. Това изказване беше направено след едно от моите епични избухвания, което пък от своя страна доведе до унищожаването на половината от едно малко селце. Медиите го излъчиха като инцидент, защото подпалихме мястото след това. Не се гордеех особено с постъпката ми, но все пак в този кратък момент се чувствах много добре. Хубавото беше, че след това съвестта ми не се обади. Аз просто не притежавах такава. Но това се оказваше истински плюс в моя живот. Не си представях каква психопатка щях да стана, ако след всяко убийство се чувствах съсипана. Тези мисли отново ме накараха да се усмихна. С тъга си спомнях за баща ми, но пък поне бях отмъстила за смъртта му, което до някаква степен носеше някакво съвсем минимално удоволетворение. Със сигурност беше по-добре, от колкото, ако бях оставила виновниите да се скитат на свобода.
- Знаеш ли, всъщност просто реших да започна на ново и да се отърва от миналото – казах аз в отговор на последния й въпрос. – Но ти си от града, нали така?