И тогава всичко отново се разпадна!

*558г. - Константинопол, Византийска Империя*

Вече цяла година живеех в замъка. Бях станал най - добрия приятел на Юстиниян, макар жена му да спеше в моето легло. Ако това което правех с императрицата можеше да се нарече точно с този глагол.
- И така успях да опазя китайката стена... - Завърших разказа си, а Юстиниян започна да ръкопляска въодушевено. Очите му бяха изпълнени със страхопочитание към мен, а устните му извити в едва забележима усмивка.
Бяхме се събрали за вечеря и по ирония на съдбвата Анастасия стоеше точно срещу мен. от моите две страни имаше по едно момиче, а в скута ми стоеше трета, но нито една не ме интересуваше така като жената на "приятеля" ми. В очите ми гореше огъня на желанието да я завлека в спалнята си и да осъмнем за пореден път голи, задъхани и преуморени от действията които сме извършвали. Самата мисъл ме възбуждаше и ме караше да я желая.
Отклоних погледа си от нея, защото ставаше твърде подозрително да я зяпам по точи начин и насочих вниманието си към момичето което стоеше в скута ми. Откъснах едно зърно грозде и го сложих в устата й, а когато сключи зъбите си да го смачка с тях просто я целунах за да изпия сока който беше останал. Беше като изстисквачка на плодове, а аз получавах сока.
- Вечерята беше страхотна, но мисля, че е време да се оттеглям в покоите си, освен ако не искате да ви разкажа още една история господарю? - Попитах с развеселена усмивка и погледнах към Юстиниян, а след това и към Анастасия. За нея това беше покана да се присъедини към мен по късно вечерта.Изгарях от желание устните ми да се спускат по голата кожа на тялото й, а тя спокойно можеше да го види в очите ми или в сцените от предстоящото които изпращах на талази към ума й.

Here we go again
My dear Heartbreaker...

И тогава всичко отново се разпадна! Tumblr_mat9yrGadz1qmomweo1_500

Това беше някаква извратена шега на съдбата. Нямаше друго обяснение.
От вече повече от година Крис живееше при нас в двореца. Прекарвах почти всяка вечер при него, отдавайки се за пореден път на страстите, които той будеше в мен, дори когато се карахме. Волята ми беше слаба срещу неговите изкушения. Не можех да му откажа просто така. Винаги попадах в капана на устните му, от който нямаше измъкване до сутринта.
От друга страна - от повече от месец Юстиниян вече знаеше за нас. Не ни беше хванал, нито сме му дали повод за подозрения, но той беше умен човек. Беше в началото на четиридесетте си години вече и не беше личност, която лесно може да бъде заблудена. Можех да го видя в очите му, както и в ума му. Как ни гледаше, как се опитваше да намери подходящ момент да ми каже, че знае и че иска все пак да остана при него. Не искаше да ме губи, макар да осъзнаваше, че ме беше загубил в момента, в който Кристиян пристъпи в двореца му. Знаеше и за същността ми. Вече започвах да се чувствам гузно всеки път, когато се налагаше да му въздействам. Но въпреки всичко си мълчеше. И макар страшният си нрав към враговете си той все още търпеше мен. Мен и моето глупаво поведение. Трябваше да му кажа още в началото и да си тръгна. Той щеше да си намери друга императрица и толкова.
Но аз реших да бъда егоист. Да се водя по това, което беше най- добро за мен. Което ме поддържаше щастлива. И макар в момента да се радваше на присъствието му му беше болно.
От друга страна пък не можех да пренебрегна погледите на Крис. Виждах пламъка в очите му, когато гледаше към мен и желанията, които имаше за мен - в ума му. Добре, че не можех да се изчервявам.
Тази вечер обаче не мисля, че ще можех да стигна до спалнята му. Трябваше да изясним нещата с Юстиниян и ... ами както виждах трите госпожици и начина, по който се ''грижеха за него''. Сигурна съм, че нямаше да му липсвам чак толкова много. Гневът бушуваше в мен, гледайки устните му да докосват тези на някоя друга и макар да знаех, че е само за пред императора, а и останалите на масата, за да не будят подозрение... Болеше ме. Той беше мой, не помнеше ли?
- Няма проблем, Кристиан. Свободен си. Всъщност ние с императрицата мислим също да се оттеглим в покоите си, нали прекрасна моя? - гласът на императора прекъсна дълбоките ми размисли и аз се огледах разсеяно. Погледнах към Крис, след което към Юстиниян и кимнах колебливо.
- Разбира се - казах тихо, кимайки с глава. Не бях докосвала храна от дни. Ставах все по- загрижена за всичко, търсейки някакъв изход от положението. Знаех, че да бъда с моят създател щеше да бъде трудно, но дори не подозирах, че ще бъде чак толкова.
Имах нужда от помощ, а не знаех откъде мога да намеря за своя неразрешим проблем...

Присвих леко устните си. Не бях много доволен от случващото се. Юстиниян ми взимаше вечерта. Понякога се чудех дали на неговата възраст можеше да има някакви приключения в леглото. Това понякога ме успокояваше. Нямаше да докосва Анастасия, не обичах да я докосват. Само аз можех да си го позволя, защото с нея бях нежен и отдаден на всичко каквото правим. Изпитвах си нужда за нея... Нужда, която се опитвах да запълня.
Потупах леко крака на момичето, което стоеше в скута ми и тя веднага се изправи. Станах след нея и се усмихнах на императора, докато изпратих последна мисъл на Анастасия, че ще я чакам тази да се присъедини.
- Приятен сън Ви пожелавам приятелю... - Поклоних се леко и си взех последно зърно от гроздето. Отдалечих се сам от масата и отидох в стаята си.
Нарочно показах на Анастасия, че ще съм сам, щях да си остана така известно време чакайки я. Легнах си, сериозно ли нямаше да дойде? Стига де, видя колко я желаех по време на вечеря.
Вратата се отвори, но заради светлината зад гърба й не можех да видя лицето й. Смръщих се леко, а пред очите ми затанцуваха черни петна. Врата се затвори след женската фигура и тя започна да се приближава. Не беше Анастасия, нямаше нейния аромат, но какво пък императрицата тази вечер щеше да я прекара при съпруга си, защо аз да останах незадоволен.
Придърпах жената към себе си и целунах гърдите й които се падаха някъде на нивото на устните ми...
Разгорещихме се, може би доста... тогава вратата се отвори отново. О нямаше да откажа да се присъединят и останалите две от вечеря.

Dear Heartbreaker...

И тогава всичко отново се разпадна! Tumblr_mglm6rafy41s3rnowo1_250

Знаех, че не е доволен. Можех да го видя в мислите му. Мисълта на Крис да прекарам вечерта с Юстиниян само го ядосваше, но не каза нищо повече. Изправи се и излезе от залата по възможно най- грандиозния начин. Въздъхнах леко и вдигнах поглед към законния си съпруг. Топлата му усмивка можеше да трогне всеки, макар притеснението, което се четеше в очите му.
Той се изправи бавно и ми подаде ръка, за да се присъединя към него. Поклатих глава отново и последвах примера му, хващайки ръката му. Пътят до стаята ни бе дълъг и изпълнен с тежко мълчание. Вече не можех да го спра, не желаех да го манипулирам. Той беше толкова добър с мен. Може би все пак щях да успея да го убедя, че всичко това трябва да приключи мирно и да ме пусне.
Ето я и нашата врата. Той я отвори за мен, пренебрегвайки желанието на стражите да направят това и когато влязохме отпрати всички слуги. Бяхме само аз и той сега.
- Има нещо, за което искам да поговорим. - започна той, заставайки с гръб към мен, вглеждайки се нанякъде през големия прозорец.
- Знам..- отвърнах тихо и въздъхнах.
- Знам коя си...тоест. Какво си. Не е нужно да ...правиш каквото правиш там, за да забравя. Няма да кажа на никого. - продължи, слагайки ръка на врата си за момент. Да, там имаше белези от мен все още.
- Съжалявам, че трябваше да го научиш така...Просто имах нужда от прикритие.
- Да, и сам се досетих. Знам и какво става между теб и Кристиан.
- Аз... не е така, както изглежда. - заекнах за момент, опитвайки се да измисля как точно да му обясня.
- Ти спиш със него. Всяка нощ. И не мисля, че е просто ... заради действието.
- Той ме създаде. Направи ме това, което съм в момента. Преди него бях на прага на смъртта. Познавам го от повече от две столетия.
- Оу...а аз се чувствах гузен, че съм по- стар от теб. - нямаше как да не ме накара да се подсмихна. Дори в такъв тежък момент той отново се шегуваше.
Приближих се до него, слагайки ръка на рамото му.
- Никога не съм искала да те нараня..
- Знам. Но аз те обичам. И имам предвид истински. И макар да си влюбена в него аз продължавам да се надявам, че някога ти ще гледаш мен така, както гледаш него. Той стои на масата ми, спи в дома ми, възползва се от моите слуги, има теб и сърцето ти... И не бих казал нищо, стига да виждам поне веднъж на ден усмивката ти, обърната към мен. - каза той, обръщайки се към мен с лека усмивка.
Караше ме да се чувствам още по- гузна, че правех всичко това. Очите ми се насълзиха и кимнах леко, усмихвайки се въпреки това и го прегърнах за момент.
- Обичам те...като приятел, баща, съпруг,закрилник...Ще бъда всичко, което искаш, само остани моя императрица.
- Разбира се.. - кимнах. Щях да живея вечно, защо да не поживея още няколко години с него, за да виждам радостта му, а и Крис явно не му пречеше - Ще остана.
- Благодаря - каза, усмихвайки ми се и ме целуна по челото, след което последва още една прегръдка. - Ти имаш толкова прекрасна душа... и толкова красиво сърце. Надявам се само той да не го счупи и да те обича, както ти него - допълни, поглеждайки ме отново и ме пусна.
- И аз се надявам.. - въздъхнах леко, свивайки рамене. Май беше истина. Май наистина го обичах. Не се бях замисляла над това. Не исках да ставам уязвима, но...
- Върви при него...Но моля те, върни се сутринта. Обичам когато се будя да виждам лицето ти.. - бяха последните му думи. Усмихнах му се по- широко, уверявайки го, че ще бъда тук и тръгнах излязох от стаята, затичвайки се с ...ами човешко тичане..Към стаята му. Отворих я развълнувана, готова да скоча в леглото му и да му обясня всичко, но се заковах на вратата. Сърцето ми от биещо бързо се смрази за миг. Спря.
И как не би...В леглото му вече имаше две, които явно ме заместваха.
- О не.. Трябва да се шегуваш с мен - казах тихо, засмивайки се безрадостно и въздъхнах. Яростта и болката отново ме изпълниха както преди години. Очевидно ...всички мъже са еднакви...
И все пак. Умовете на момичетата бяха толкова лесни за пречупване, че да им внуша най- жестоката болка, която биха могли да изпитват някога беше най- лесното нещо. Писъците им пронизаха тишината и те бързо изпопадаха от леглото му, гърчейки се на земята, а когато срещнах погледа му вече имах готов отговор.
- Мразя те.. - прошепнах с всичката си омраза и болка, след което излязох от стаята, тръшкайки вратата след себе си и насочвайки се към градината. Имах нужда да побягам наистина и да остана на чист въздух, а просторните градини бяха идеално място за моето мъчение...

И тогава всичко отново се разпадна! Tumblr_mcgw9fcI6q1r81wtbo1_500

Една втора... Когато се отвори врата си мислех, че ще дойде и третата, но гласа й ме изтръгна от цялото удоволствие и еуфорията която ме беше завладяла. Това не беше едно от онези безволни момичета. Това беше Анастасия... Значи все пак беше успяла да дойде.
Макар да не виждах лицето й знаех как се чувства... Бях такъв глупак! Как можех да го позволя изобщо? Нима животинския ми инстинкт беше по важен от жената която обичах? Да, тези момичета не значеха нищо за мен, но тя... Мамка му.
Станах бързо от леглото намирайки панталоните които обух по най бързия начин и хукнах след нея. Усещах миризмата й, беше толкова наситена с тъга... Точно толкова колкото и няколко дена преди да ме напусне преди векове заради дъщеря си. Последвах я към градината. Онези двете щяха да се оправят може би, пък и ми бяха безразлични след като тя беше тъжна.
Нима беше казала, че ме мрази? Не можеше да ме мрази, сама беше казала, че съм нейния създател, за който е готова едва ли не на всичко. Не можех да позволя прекрасната ни афера да приключи така и не само защото бяхме като изваяни един за друг. Това, че извивките ни си пасваха идеално беше само бонус...
Настигнах я в градината и я хванах малко над лакътя за да я спра. НЕ исках да прилагам сила за да я завържа, просто не и позволявах да си тръгне... Не отново...
- Анастасия, аз... съжалявам, че стана свидетел на... това... Наистина. - Опитвах се да звуча убедително. За мен това щеше да бъде просто една вечер. Щях да се нахраня и от двете и всичко да е наред. Не исках да го вижда, това щеше да я нарани, а сега при свършен факт разбирах напълно как се чувства. Усещах болката й и инстинктивно в дръпнах в прегръдките си, притискайки я към гърдите си, леко галейки косата й.
- Извинявай, знаеш, че обичам само теб нали? Онези не ме интересуват... Само ти! - Казвах това, което мисля и дори да реши да провери, нямаше да намери нищо друго. Защото точно сега исках само да ми прости и да ме приеме...

Dear Heartbreaker...

И тогава всичко отново се разпадна! Tumblr_mdlp2fkPHw1rare4zo1_500

Не можех да го понеса. Беше твърде много, а сърцето ми твърде крехко, за да го понесе. Затова и остана студено, макар по страните ми да се спускаха сълзи. Просто бягах ли бягах из градината, докато той не ме настигна и не ме спря. Дори се опита да ме прегърне. За кой се мислеше, по дяволите.
- НЕ! Махни се! - казах, отблъсквайки го няколко крачки назад и избърсах сълзите си, макар да потекоха нови. Въздъхнах тихо и тръгнах отново, този път с бавна крачка, като след две такива се обърнах отново към него.
- Ти си копеле! Мразя те! Не искам да те виждам! - стараех се да не викам, за да не привличаме внимание, но болката в мен беше твърде голяма.
- Знаеш ли защо ме извика той? За да ми каже, че знае всичко за мен. Какво съм и какво правя с теб. И беше съгласен на всичко, само за да не си тръгна. Не съм докосвала друг мъж, откакто те срещнах, а за теб не е никакъв проблем просто да чукаш другите си курви и да се храниш от тях и да се натискаш с тях пред очите ми, нали? Това ли ти се струва нормално? Така ли показваш любовта си? - вече шептях, приближавайки се към него яростно, но се спирах на моменти и отново тръгвах напред. Знаех, че ще чуе всяка дума и ще различи всяка емоция в нея, но не ме интересуваше.
- И само от факта, че не дотърчах веднага след теб и ти реши да не оставаш сам, така ли? БРАВО. Прекрасно изпълнение. Успя да изтръгнеш сърцето ми и да го счупиш. Доволен ли си? Не искам да те виждам! - продължавах да говоря, като се спрях за последно пред него, след което отново тръгнах да бягам, но не с вампирска скорост. Нямах сила за нищо. Той я беше отнел..

Може и да беше права, но какво очакваше от мен, да не се храня ли, тя си имаше ходеща кръв по всяко време, а когато станеше въпрос за моето хранене, тя винаги се мръщеше, вероятно защото използвах всеки път различна и не ми стигаше само храненето, макар тя после да изтриваше мислите им.
Задействах вампирската си скорост и се спрях на сантиметри от нея, като тя просто се блъсна в мен давайки ми възможност да я прегърна отново, макар да го правех против волята й.
- Може и да си права, аз съм копеле което не заслужава да живее защото обича плътските удоволствия. Знаеш ли колко неща правят в леглото ми, които ти не можеш? - Това ми служеше като оправдание, доста плоско и глупаво всъщност, но беше единственото което се сетих. Сега беше моя ред да се правя на жертва. - Това съм аз Анастасия, такъв съм... Такъв станах, след като си тръгна, не мога да се променям непрекъснато според прищявките ти.
Това звучеше грубо дори когато се слушах, не постъпвах правилно, може би не трябваше да спя с всички онези момичета, когато тя не беше в леглото ми.
- Ако не можеш да ме приемеш такъв... Не знам, може би няма шанс да се получи? - Въздъхнах тежко и се отдръпнах от нея още няколко крачки назад. - Когато всичко започна беше наясно, че това ще се случва, не разбирам само какъв е проблема и защо трябва да те гоня из градината.

Dear Heartbreaker... This time you win! My heart is already dead and cold... Because of you!

И тогава всичко отново се разпадна! Tumblr_mgrktxkNKq1ry05u8o1_500

Това беше върха. Не можех да повярвам, че казва всичко това. Сякаш... сякаш не беше човека, който познавах. И по- лошото е че беше така от месеци, а аз се правех, че не го забелязвам. Добре, щом така иска да е.
Стиснах зъби яростно и за секунда се пресегнах към близкото дърво, отчупвайки едно малко, но дебело клонче, достатъчно, за да мине през сърцето ми и се върнах, връчвайки му го.
- Хубаво. Давай тогава. Убий не-перфектното си и недъгаво създание, от което си толкова отегчен. - изръмжах тихо, слагайки ръката му на кола и го подпрях до гърдата си, където трябваше да е сърцето ми - Давай. Ти ми даде този живот, вземи ми го, като съм такова разочарование за теб. Като не съм достатъчна и не съм добра в нищо.Ще можеш да си превърнеш онези горе и да си бъдете перфектното семейство заедно. Да видим до кога ще те траят и те.- говорех все по- тихо, без да откъсвам поглед от неговия, макар сълзите да преливаха постоянно от очите ми - Убий ме! И ще си спокоен, че няма да ме има. Убий ме! - изръмжах отново и за един дълъг момент никой нито помръдна, нито мигна дори. Бях спряла дори да дишам. Накрая, след като той не направи нищо хвърлих кола настрани и отстъпих няколко крачки.
- Същия си като изрода, от който ме спаси. Трябваше да ме оставиш да умра. Щеше да бъде по- безболезнено. - казах без глас и се насилих да спра да плача, избърсвайки за пореден път сълзите си.
- Искам да се махнеш. Изчезни от двореца, от живота ми...Не искам да те виждам. Търпях, надявайки се че ще се осъзнаеш и ще се вземеш в ръце, но това беше. Приключих тук! - казах запоследно и му обърнах гръб, тръгвайки към близката мраморна пейка. Седнах на нея и подпрях лактите на коленете си, след което скрих лице в дланите си. Имах нужда да се осъзная и да се съвзема, преди да се върна вътре.

Наистина ли искаше да я убия? Не можех да повярвам, че го приема толкова навътре. Не исках да я наранявам по този начин. Значи, все пак тя изпитваше чувства към мен. Чувства, които бяха като моите, за жалост аз не можех да ги изразяван по този начин. Може би защото още от началото се мъчех да не и дам сърцето си отново и го пазех за себе си. Да си остане непокътнато когато реши да ме напусне а се случи обратното. Заради моята предпазливост нараних нея. Много повече отколкото исках да се случи, а тази изобщо не иска. Нямаше да използвам този кол. Преглътнах тежко, не можех да повярвам, че искаше от мен да я убия след като я бях създал. Това беше повече отколкото мога да понеса и макар сърцето ми да беше добре пазена започна да се напуква, а туптенето не му помагаше.
Не оценявах това което имах и сега когато бях на крачка да го изгубя съжалявах за глупостите, които бях направил, а те не свършваха с това от тази вечер.
Направих няколко крачки към нея след като седна на онази пейка. Изглеждаше много повече от тъжна. Не можех да я гледам така искаше ми се тя да убие мен заради това, което й причинявах.
Паднах на колене пред нея, гърдите ми почти докосваха коленете й, но се държах прилично и избягвах всякакъв досег с нея, преди да ме е намразила съвсем...
- Права си... Аз съм чудовище, точно като онзи чието име не знам и не смятам да научавам... Единственото което искам да ми обещаеш, не като на твой любовник а като на твой създател... - Спря х за момент и хванах ръцете й махайки ги от прекрасното й лице. Болеше ме само като гледах насълзените й кървясъли очи. - Обещай ми, че ще се бориш и че няма да посягаш на живота който ти подарих, че ще намериш истински мъж, който ще те обича без да му го внушаваш, а ти също ще го обичаш защото ще излекува сърцето ти, от това което ти причиних аз.
Не можах да се сдържа и се надигнах, за да целуна челото й. Защо, чак сега проглеждах? Защо до сега бях толкова сляп и глупав. Бях с нея повече от година и не бях забелязал тъгата в очите й докато бях с други. Бях глупак...
- Обещай ми... И няма да ме видиш никога през живота си... - Погледнах в очите й с цялата си болка очаквайки само да ми каже, че ще го изпълни и да мога да я освободя от присъствието си...

Dear Heartbreaker...

И тогава всичко отново се разпадна! Tumblr_matl7eUbQq1r91ygqo1_500

Можех да усетя как се приближаваше. Как коленичи пред мен. Не ме интересуваше, стоях просто като статуя на някой художник и не мърдах дори със сантиметър. Той също стоеше. За един дълъг момент просто стояхме така един срещу друг.
В крайна сметка думите му разцепиха тишината и ме накараха да срещна погледа му отново.
Изслушах го до края и когато беше мой ред да дам отговора си се подсмихнах студено и поклатих глава.
- Съжалявам, но не мога да го удовлетворя. Няма да посегна на живота си, но това вътре в мен няма да забие отново. Трябва да се уча от своите грешки. А позволявайки си да изпитвам нещо, особено към теб. Това беше най- голямата грешка в живота ми. - заявих със ледено студен тон. Нямаше повече емоции. Следващите си години щях да отдам на Юстиниян, защото той все пак го заслужаваше. Никой друг не заслужаваше моята чувствителност - Поздравления, създателю. Току що подобри създанието си. А сега сбогом. - злобата и яда вземаха връх над емоциите ми и не можех да ги контролирам.
Нищо му нямаше. Щеше да го преживее. Важното беше да се махне сега, за да дам свобода на сълзите, които преглъщах и сдържах вече толкова време,

Преглътнах мъчително докато я слушах. Сведох глава и разтрих слепоочията. Сякаш изведнъж ме беше ударило нещо наистина тежко по главата. Задъхах се без да има явна причина освен това, че Анастасия изтъкна, че това което бяхме направили е било грешка. Не ми се искаше да го повярвам, само ако знаех по рано, ако бях разбрал...
Прехапах устната си до кръв защото ми се искаше да викам, да крещя и да хвърлям, да удрям, но нямаше да го направя. Трябваше да се контролирам. Сега цялата болка се беше превърнала в ярост към самия мен. Вдигнах главата си за да я погледна. Имаше издайнически сълзи в очите ми, но щях да ги преглътна. Дори се опитах да и се усмихна, като за сбогом.
- Това не беше грешка Анастасия, нищо от това което направихме не беше грешка, просто трябваше да разбера чувствата ти много по - рано. - Изправих се бавно и се приготвях сключвайки пръстите на двете си ръце за секунда. Наведох се напред и прошепнах в ухото й. - Сбогом скъпа Анастасия... Обещавам никога повече да не ме срещнеш!
Целунах леко челото и и хванах нежно ръката й със своята преди да изчезна от това място, оставяйки я напълно сама в тъмнината, заедно със пръстена ми стоящ в шепата й, точно до нейния.