Невечерието на Хелоуин; тази година.

Черна катафалка профуча през утихналата лондонска улица, подкарана от тъмна фигура, чиято единствена светлина идваше от запалената цигара, висяща от единия край на устата й. Колата вървеше с умерена скорост, нито избързваше, нито бавеше хода си – перфектното монотонно движение на двигателя. Като фон на готически филм от Тим Бъртън. Ето го и нашият герой – пришитият труп, чиито крайници бяха съединени благодарение на размъкнати конци, игли стърчаха от всичките му страни и ако можеха копчетата, които бяха на мястото на очите му, да плачат, те щяха да го правят. Но не можеха, затова той продължаваше да живее в своята тиха лудост. Лицето му беше изпито, бузите и очите му бяха хлътнали навътре в кухините и кожата му беше добила восъчно бял оттенък, досущ като на безплътна сянка. От него се носеше миризма на никотин и отчаяние. Сините му, попринцип живи очи, сега бяха празни, отнесени нанякъде. Носеха посланието „няма никой вкъщи”, което щеше да рече, че духът му се намираше на стотици километри от тук. Шарена опаковка без захарен бонбон вътре. Той можеше да кима, да поклаща одобрително глава и да отговаря с половинчати изрази, да е приковал големите си очи във вас, но нищо повече. От него не можеше да се очаква някаква живителна дейност или реакция, още по-малко пък чудо. Тази вечер бе единствената в годината, в която хората щяха да си мислят, че това е костюм за Хелуин и нямаше да задават глупави въпроси.
Джак Хънтър беше неузнаваем. Човекът, който преди едва девет месеца се смееше на градинска пейка до фонтана с бъдещата си съквартирантка, сега беше подобно на развалина същество, сякаш упоено до крайност, в която дори за името си щеше да се замисли. Имаше напълно неадекватен вид. Досущ на наркоман, загубил правото си да взима от чудодейния си живителен сок.
Какво беше прекъснало връзката му с действителността?
Отговорът е прост. Той получаваше билет за скоростното влакче, който не искаше да използва в никакъв случай; нямаше да се отпусне да го направи. Наричаше го Въздържание. Анорексия на душата.
Новата му мания, една от вечните му обсесии изцеждаше живота от него. Джак сам бе завързал ръцете си, ослепил всичките си сетива, за да потисне Глада. Не знам дали сте запознати, но за да затвориш подобен Глад, особено такъв като на Джак, подхранван от векове наред, обикновената клетка не вършеше работа. Не... Джак трябваше да усуче цялата си душа около този Глад, самата тя да се превърне в решетки на клетка.
Според експертите само физическо въздържание не е достатъчно. Самото въздържание изисква определени наклонности към мазохизъм. Всичко вървеше добре или поне поносимо, докато Джак не разбра че за да отвори съществото си за промените, трябва първо да освободи Съвестта си. Беше я приспал отдавна. Обичайният стогодишен сън на Спящата красавица. Докато той извършваше безобразните си кланета, тя беше събирала греховете му в малка черна кутия, която той неволно отвори, освобождавайки ада на всичките си действия. А да пуснеш Съвестта си да върлува около себе си, особено такава тежка съвест, каквато имаше демона, не е поносима задача. Дори за някой с толкова сила, като Джак. Накрая всички полудяваха. Там беше и тръпката – да останеш с всичкия си, когато Съвестта ти реши да те пречупи. Всяка вечер му пускаше ново филмче – поредния кошмар на похабената му душа. Виждаше жертвите си, лицата им в последната минута на тяхното съществуване. Чуваше писъците им, как препускат в нощта. Но най-лошо от всичко беше последната глътка надежда, която таяха в себе си, че нищо лошо не може да им се случи; че рано или късно кошмарът им ще свърши, но той никога не свършваше.

Катафалката спря. Лявата врата се отвори с изскърцване. Джак затръшна вратата след себе си и тръгна напред. Онзи вътре нямаше къде да отиде. За съжаление може би... Тази работа го успокояваше. Доставка на трупове по гробищата. Поръчваме си един на улица „Неапол” №210. Колата в миг се палеше с покойника в нея. Видът на спокойните тела, спокойни дори в смъртта вдъхваше някакво доверие у Джак. Беше близко до чувството за сигурност и уют. Не търсете някаква логика, при деформираните демони обикновено няма. А и да има, тя е толкова миниатюрна, че само те имат достатъчно голям диоптър, за да я видят.
Запали нова цигара и пое по малка уличка с почти никакво осветление. За какво плащаха сметки местните хора? Ако изобщо някой живееше тук... Атмосферата изглеждаше прекалено окаяна, къщите разбити до неузнаваемост, може би някога красиви, но сега сякаш бомба бе паднала и всичко живо се беше разбягало. Кой където свари. Нали това е основния принцип на хората?!
Докато крачеше по тясната пътека, Джак забеляза фигурата на жена в далечината. Уплашена жена. Когато наближи забеляза обезумелите й очи, как искряха в тъмното. Това го накара да се ядоса. Беше виждал вече този поглед. Когато той бе насилникът, а жертвата му бе на прага на смъртта си. Мразеше мирисът на страх. Беше като смесица от морска сол и лимон. Отвратително. Тогава направи нещо импулсивно, каквото попринцип не би сторил, поне не и в това си състояние.
Приближи се до жената и се изкрещя колкото му глас държеше. Тя подскочи назад, той също се отдалечи от мястото, на което се намираше. Не знаеше защо го направи. Напрежение. Стягане в гърлото. Просто искаше да излее всичката отрова, която се беше насъбрала там; да премахне гневното топче, което се беше заключило под адамовата му ябълка. Викът го накара да се задъха и премрежи очи. Очакваше удар от жената всеки момент. Хората не бяха чак толкова слаба раса, че да търпят изблиците на всеки срещнат. Дори да го удареше, това щеше да е без значение за него. Можеше да щипе, бута и ругае. Отново никаква промяна. Беше изгубил своята чувствителност по отношение на чувството за грижа. Вече не го интересуваше нищо.

Очите му привикнаха в мрака и той започна все по-ясно да различава очертанията на жената пред себе си. А също и да види догарящата цигара, която беше паднала на паважа от каменни блокове, по който обикновено вървяха хората през деня. Какво ли не бяха виждали тези каменни зидове, замисли се Джак... Но хората, които ги прекосяват едва ли някога ще се замислят с какво натоварват пространството около себе си. Мисли в междупланетното пространство. Въздухът натежаваше, събираше невидимо желязо и го изсипваше върху главите на най-случайни минувачи, дръзнали на минат по този път. В случая, това се бе случило да е Джак. Като че ли някоя от тези метални частици беше навлезнала в главата му, премахвайки всякакви бариери на етически норми, срам и гордост. Цялата история все повече му заприличваше на „Снежната кралица” от Андерсен и нейното огледало. Всяко парченце, което попадаше в очите на хората, подклаждаше омраза в сърцата им и я извеждаше на бял свят, посредством явната им ярост. Защото беше много по-лесно да кажеш, че никой не е виновен за положението, че има някакво външно влияние. Не е Джак, а Джак плюс някой друг, долетял от въздуха момент, впил се в гънките на нервната му система, изкривил правилното време и ето, че едно „Добър вечер” се превръща в писък за Все Светии.
Джак изгаси с подметката си цигарата и извади отново пакета от якето си. Сякаш вече можеше само да пуши и да се надява един ден надписът „Пушенето убива” да оправдае очакванията му. Но то винаги успяваше да изиграе шега на безсмъртните. Както бе стигнал и по-рано до това заключение, тях нищо не ги лови. За една огромна жалост. Затова подаде пакета на момичето срещу себе си. Тя поне имаше някакъв шанс да се избави от проклетото определение, наречено с насмешливото име „живот”. След това с повечко късмет, можеше да се озове върху някой облак на стотици километри от тук под формата на разградени атоми. И какво? Това щеше ли да има значение? Тя щеше да се извиси над смъртния живот, да се почувства удовлетворена от висшето си положение, което щеше да заема. Да е свободна, безтегловна, част от всичко, от цялата материя и живот. Щеше да се почувства съвършена.
Нещо, което един демон никога не можеше да изпита. Броят на мъртвите тела превишаваше всички възможни граници, създадени да измерват лимит и количество. А и да не го правеше, да беше докоснал само един човек с пръст, наистина само един през целия си проклет живот, пак получаваше еднопосочен билет за скоростното влакче на Ада, което отиваше само в една посока. Това е то, да имаш демонска същност, проклета черна дрипа за душа, която трябваше рано или късно да върнеш на мястото, откъдето е дошла – горещите огньове на пъкъла.
- Аз пък си мислех, че животът е фабрика за желания. – отвърна Джак с висяща от единия край на устата му цигара. Приближи запалката до нея, като за броени секунди връщаше светлината на това закътано кътче на града. Издърпа първите пресекулки живот от цигарата си, отпусна главата си назад и от гърдите му се откъсна една голяма въздишка, която в един момент изразяваше окаяност и нещастие, и самота, и болка, и всички онези ненужни парчета човешки чувства, към които предпочиташе да е безразличен. Дори имаше такава болест на нервната система – безчувственост към болка. Каквато и да е била... физическа болка. Стори му се добра идея да бъде измислена болест и за вътрешната болка на човек, нейното притъпяване. И кой знае – може би в бъдеще хората щяха да еволюират в подобие на висши същества. Да започнат да бутилират човешки чувства като „щастие”, „охота”, „късмет” и да ги продават в малки наркотични пакетчета, отнасяйки обществото в един свят на нова забрава и желание за вечно упоение от лекарството. О, сладки мои, мъчителни фантазии, почти проплака съзнанието на Джак.
Погледът му отново се върна върху русокосото момиче. Беше забелязал колко е светла косата й при пламъка от цигарата. Не я познаваше. Не можеше да се каже, че успява да предвиди и действията й. За секунди тя се появи в съзнанието му като лъскаво, ново колело на витрината на скъп магазин, което той усещаше с цялото си същество, че иска да има. В случая – да опознае. Интересни хора рядко се намират. Особено такива, които вместо да ти удрят шамари, когато ти определено да заслужаваш, започват да ти говорят за живота. Хората бяха измислили своя доктор Хаус, който казваше, че все нещо не е наред с някой определен човек. Все нещо. Джак искаше да разбере какъв е нейния вътрешен недъг, защо му даваше безплатни съвети за живота. Ако има нещо, което правиш добре, никой не го прави безплатно. Една от многото догми на нашата малка Вселена, която караше все още Земята да се върти и слънцето да изгрява от изток, азиатците да правят невероятни филмови продукции и хората да продължават да пълнят къщите си с боклуци, от които всъщност не се нуждаят.
- Покойникът е музикант. Виртуоз с цигулка, която държи да бъде погребана в земята, заедно с тленните му останки. – отговори вяло Джак, все едно че професията определяше човека, а не по обратния начин. Но в действителност това бе впечатляващата част от мемоарите на стареца. Другото беше баналната човешка история – момче среща момиче, иска ръката от баща й, имат си много деца и бла-бла-бла. Устремът в изкуството го беше направил подходящ кандидат за черната катафалка на Джак, който по празници возеше само ВИП персони от собствената си колекция с любимци от моргата.
Направи няколко крачки около оста си, мислейки как да накара момичето да говори. Защото според закона на Мърфи, нещата се случваха по веднъж и нямаше абсолютно никакъв шанс в тази необятна Вселена с различни 24 часови зони, седем милиона хора, континенти, острови и морета, нямаше никакъв шанс да я види отново, ако сега просто продължи по пътя си.
- „Животът е случайният изблик на смях, извисяващ се над безкрайната бездна на скръб”. Това е едно от любимите ми. – Джак се загледа в дима, излизащ от цигарата му – единствената причина да ги подхване и в началото. Не можеха да убиват, но поне имаха невероятната способност да те очароват с извивките на безплътния дух, минаващ през всичко и всички. – Защото е самата истина.