Домът на Руби и Джак (Wishmaster)

Времето слушаше Джак. Подчиняваше му се безпрецедентно. Без въпроси и предразсъдъци. Голяма бе силата да отнемеш съзнанието на живота около себе си, да го огъваш в ръцете си като парчета пластелин. Ако му кажеше да роди ураган, то щеше да го направи. Искате цунами? О, по-голяма катастрофа от тази няма да сте виждали. Хора, извадете списъците си с желания и просто се облегнете назад. Той ще свърши работата, илюзионистът. Ще ви смае, разплаче и засмее в един и същи момент. Няма да се усетите кога всичко ще е свършило. Но така и няма да забравите. – възможността да доминираш над реалността, да бъдеш неин господар.
Джак вървеше с усмивка по целия път до къщата, подхвана няколко малки разговора с шофьора на таксито, колкото да не стоят в тишина, но постъпката на Руби го ядоса в известна степен. Кой изобщо й позволи да плаща таксито? Джак се беше надявал да му се отвори възможността да го направи сам. Докато все още разполагаше с някакви средства в банковата си сметка... Не им оставаше много, горкичките. В последствие пак щеше да превръща листовки от лекарства в летящи долари. Работеше, но вече не му доставяше толкова удоволствие, колкото в началото. В началото винаги беше мотивиран да харчи истинските си пари. Като днес. И Руби му беше отнела тази възможност, в последствие с уговорката той да поеме вечерята. Не беше чак толкова лоша сделка. А и човешката храна беше... неописуема наистина! В други начинанията хората сякаш водеха състезание за най-голяма глупост, докато готвенето ги извисяваше на едно ново ниво. Въображение за замъци от захар и сметана. Виртуози.
Къщата му се стори страшно приятна на външен вид. Отвореното пространство го успокояваше, създаваше идеята за някаква безграничност, заключена между стъклата. Вътре беше изрядно подредено и стерилизирано, досущ като операционно отделение... На Джак му хрумна бърз сюжет, в който жертвите са наредени на закачалки из цялата къща, висят от тавана, телата им се отразяват в прозорците, приличат на цели армии, покрити с кръв. Blood bath. Представяше си как кръвта се процежда през процепите в дървените дъски на пода, започва да се сипе върху втория и първи етаж. Там е толкова замъглено, че почти нищо не се вижда от аления цвят на кръвта. Хората там вече са мъртви, удавени или от изтощение, няма значение. Навън вали сняг, покрива земята като одеяло, контрастира с червената къща на смъртта...
Не че щеше да го направи, разбира се. Поне не сега, в период на Въздържание. А и не би го причинил на Руби, тя все пак му се беше доверила малко или много на пейката до фонтана, за да го пусне в дома си, та да му предложи и стая.
Джак свали черното си, подгизнало палто, метна го на една от закачалките до вратата, събу обувките си, като възпитаник от майка Англия. Сега оставаше да му предложи и чай, и пакетът с екстри щеше да е пълен... Тя така и направи. Нали е гостоприемна, добра душа преди всичко. Джак не отказваше пиене (дори това да беше нещо толкова безалкохолно като чая), нито пък храна, затова си наля в една чаша и се присъедини към нея на дивана.
Тя започна несигурно, Хънтър видя как ръцете й треперят и мъчителния тик на десния й крак. Очакваше да каже нещо от рода „Всеки вторник ни спират водата, има някаква проклета авария!” или пък „Никакви животни в къщата!”, но това което последва, едновременно го изненада и зарадва до неузнаваемост. Може би беше започнал да се издава. В такива моменти на лицето му застиваше онова глуповато изражение, сякаш е разбрал, че Дядо Коледа е истински, живее на Северния полюс и най-добрият му елен се казва Рудолф. Чувството беше като дете на Коледа – невероятно щастлив. Прекомерно развълнуван. Имаше ли някакъв шанс сега нещо да помрачи деня му? Никакъв. Абсолютно никакъв.
- Страхотно... – прошепна най-накрая, когато забеляза, че напрежението във въздуха е затежало като желязо над безпомощна ръка.
От въздуха, като снежинки, започнаха да се отлепят бели страници, сякаш откъснати от книга. Въртяха се около двамата на приглушена светлина, идваща на моменти от големите прозорци, описваха ефирни движения във въздуха, драскайки го със своята лекота. Танцувайки меланхоличния танц на отчаянието, това, което правеха най-добре, но изглеждаха все така красиви, дори в своята самота.
Джак се усмихна на Руби, привеждайки се напред, докато листовете продължаваха да преминават покрай тях, подвластни на силите му.
- Няма да оставим другите вампири да те наранят, Руби. – обеща й той, доколкото разбира се, можеше да се вярва на думата на непознат. Облегна се назад, листовете се издигнаха нагоре, приближиха се едни до други, дочу се шумоленето, с което се ображдаха. След един момент точно те се разпокъсаха на малки хартийки, идеално равни квадрати, за няколко секунди замръзнаха така във въздуха, колкото да покажат своята необикновеност на момичето, след което се пръснаха из цялата стая, премахвайки заблудата на летежа си.

Страхът беше едно от най-хубавите цветове, които се появяваха на лицата на хората.
Там беше и работата. Руби не беше човек, затова шока просто не й вървеше. Затова Джак стигна до извода, че има друга причина, поради която тя да премине в отбранителна позиция. Може би някаква случка... Каза, че миризмата й била позната. Значи демоните вече миришат лошо, така ли? На какво? Развалено сирене? На гнили банани? На какво, по дяволите? После се сети за вълчата част от нея... Да, тези същества долавяха повече миризми, които обикновените хора не можеха. Да, сигурно беше това. Защото досега идеята за демонска същност винаги му е изглеждала страхотна. Не му се искаше да я сменя, заради миризмата... Или пък миришеха на чесън? Не, този въпрос подлежеше на разследване. За някой друг път обаче.
- Не какъв да е демон, скъпа. Илюзионист. – нямаше и помен от миналата му, някак си сладникава момента, отлежала в момента. Тази беше онази обичайната му, лукава, злонамерена, гадна. Правеше го нарочно. Искаше да отдалечи момичето от себе си. Знаеше къде се корени нейния страх по негово отношение – дали той „случайно” някоя вечер няма да изперка и да я насече на парчета с брадвата от гаража. Имаше ли такава? Ако не, незабавно трябваше да се набави. Убийствата стил „Кланица №5” бяха класика в жанра... Както и да е, ако тя можеше да чете, щеше да се убеди в догадката си за въртящите му се мисли за „убийства, кръв и трупове”. В никакъв случай нямаше да го покани в къщата си, ако знаеше колко засъхнала кръв има по ръцете му. Никой не кани психопати в дома си. Още по-малко пък се сприятелява с тях и води непринудени разговори. Нека не стигаме до частта със съквартирантите, защото ще трябва да изкараме Руби най-големия мазохист на планетата.
И все пак Джак се радваше, че обстоятелствата се стекоха по този начин. Никакви потайности и странности в сенките на къщата. Поне сега нямаше да се притеснява толкова да прикрива следите си. А и се съмняваше Руби да е на някаква нова вегетарианска диета. Кръвта си е кръв. Нищо не може да я измести, щом веднъж се е домогнала до системата ти. Ето, евала! Намери се нещо по-обсебващо дори от човешкия шоколад. Запишете го, преди да е изчезнало от ума на Джак, което най-вероятно ще се случи всеки момент... Та, за какво говорехме?
Тя спомена страха си. Призна си, може би, за да й олекне, или пък защото искаше той да я успокои по някакъв начин. Какво ли й се искаше да чуе? „Аз не съм като другите кръвожадни демони. Наистина, добричък съм си. Играя си с децата в парка, ям захарен памук по три пъти в седмицата и никога, ама никога не съм смятал хората за загуба на пространството.” Кой знае, нещо подобно... Джак беше наясно, че съществува едно определено чувство, според което хората предпочитат да им се казват лъжи, само и само да не се стига до истината, да не се рови по-надълбоко. Историята се притулва и те продължават да живеят под заблудата за „щастливи до края на дните си”. Руби сигурно очакваше някоя сносна лъжа, която вътрешно щеше да разгадае, но това нямаше да я интересува, защото за момент щеше да се почувства защитена.
Тя беше невъобразимо добра с него. Досега. Щеше ли да промени отношението си, ако знаеше, че стои срещу професионален убиец на пълен работен ден. Дори в застой, Гладът никога не спи. Не се знаеше по кое време на нощта, Джак щеше да се събуди в отвратителни конвулсии, щеше да крещи и да убива. Машина за масово унищожение. Граната, която и сама не знае часа на своето избухване. Това бе определението за демон извън контрол. Реши да него споменава в този контекст все пак.
- Слушай, Руби. – отново се наклони напред. Сякаш само по този начин можеше да изхлузи престорено освободеното си държание и да говори по... човешки един вид. – Няма да те убия. Обмислях варианта през цялото време, докато бяхме край фонтана. Темата изскочи и на няколко пъти в съзнанието ми, когато бяхме в колата. Но сега вече със сигурност мога да ти кажа, че ти няма от какво да се притесняваш.
Погледът му за секунди се отдели встрани, след което продължи:
- Убивал съм хора. Продължавам да убивам. Това е същността на демона, Руби, не можем да го спрем, колкото и да се опитваме с глупави рецепти за въздържание и прочие... Чудовището си е чудовище. Мога само да ти дам обещанието си, че няма да те нараня. – кимна й, сякаш вътрешно едното му „аз” се обясняваше на другото и то бе разбрало думите му. Или поне бяха преминали през бледата му, призрачна покривка. Минали и отминали. – Ами ти? Да си вампир не е точно, като да ядеш моркови, нали?
Огледа още веднъж пространството около себе си. Очакваше някакъв изблик от нейна страна. Да му разкрещи може би, да го изхвърли от дома си. „Вън!”. Малко повече екшън, да се вживее в историята за чудовището, да й повярва, да се ужаси, въпреки че беше предал една много малка част на отвратителното си съществуване.