Meet the Wishmaster...

Име: Джак Хънтър
Години: 27
Раса: Демон
Способност: Нарича себе си фокусник. Винаги е искал да бъде различен, специален и когато тази сила идва, той разбира, че е много по-голяма отколкото е предполагал и не може да се справи с нея. В следствие на което полудява. Способността му се изявява в създаването на илюзии, деформирането на действителността. Но от друга страна притежава една много ефективна интуиция спрямо хората, която му помага да отгатне техните най-големи желания и страхове. Посредством илюзиите си ги извежда на бял свят.


Характер: Джак винаги е бил приключенец по душа. Да си стои мирно в къщи пред телевизора никога не му е било присъщо. На него му трябват нови неща, хора, преживявания, за да поддържат духа му, за да се чувства пълноценен. Иначе най-вероятно ще изпадне в една от онези безбожно дълги депресии... което се е случвало не веднъж и от това той сам прави преценка за живота си и какво трябва да направи, за да го подобри. В общи линии е вълк единак, казва, че не се нуждае от никого, за да е щастлив. Но в повечето случаи му трябва някого - за да го спира. Нещата при Хънтър все излизат извън нормалното, независимо дали се отнася за партита, пари или коли. А да не говорим за хазарт. Де факто има няколко места в Атлантика и Лузиана, където не го допускат от доста дълго време. Всичко, включващо зарове и карти, е като обсесия. Непрестанна мания, отвратителна привързаност, която не му позволява да мисли трезво с рошавата си главица. Така стигаме до въпроса с парите. Пори, пари, пари... Има една строго закодирана схема в главата му, подобна на математическите следствия, която ще се опитам да ви илюстрирам: измама (пояснение – НЕ, не е работа) > тонове пари (хммм да) > още толкова тонове пари (плюс-минус няколко стотин долара) > дим да го няма (град, щат, държава, континент, но ако съществуваше възможността «планета, галактика» щеше да е в първите редици). Странно е и как нещата винаги идват лесно при него. Някои наричат тази случайност (не толкова случайна) късмет. Други – карма. Но каквото и да е, не го е предавало до сега. И сега да сложим последните щрихи от характера му. Разбира се, има и други, но ги пренебрегваме с основание, че са много и незначителни в сравнение с аргументите ни тук, дори да не са. Джак е общителен, по своему обаятелен. Мисли, че може да накара хората да правят каквото поиска. Най-вероятно това е едно от многото му заблуждения, за които никога няма да се просветли, но какво пък – щом му е приятно да живее така, няма кой да го спре. Не харесва особено големите компании, пада си малко самотник по тази тема, но не е изключено да бъде видян пиян до козирката на някое парти. Как ли да го оправдаем? Право на личен избор, предполагам.
Трябва да кажем, че е и зъл. Много зъл. Безкрупулен. Манипулативен. Дължи се в следствие на "дълбока семейна драма" в детството му, но досега не е говорил за нея, така че няма с какво да ви насоча. Но ето един пример, което в общи линии върви и за история... една от многото.




Нощта беше пропита в светлосин оттенък, идващ от лунните лъчи, скромно разпръснали оскъдната си светлина върху блоковете на града. Беше студена нощ, някъде по средата на февруари, когато хората предпочитаха да прекарват малките часове на нощта в топлите си легла. На някое сигурно и лично място. Някъде, където биха се чувствали защитени. Кой ли знае – може би в прегръдките на някой любим човек... Джак също не можеше да се оплаче от заобикалящата го атмосфера. Прекрасно изглеждаща хотелска стая с лъскави повърхности, които отразяваха луната отвън. Всичко сякаш бе изработено по поръчка на някой холивудски продуцент. А в завивките до него спеше женско тяло, което би му направило повече впечатление, ако не бе изпаднал в едно от своите „настроения”. Дори би се сгушил до нея да я събуди за още забавление след полунощ, но не му се искаше. Чисто и просто чувството на безутешност и меланхолия го бе завладяло. Сякаш се намираше в тясна стая без прозорци. Всичко наоколо се свиваше и свиваше, застрашавайки реалността от изчезване. Той се засмя на тази мисъл. Невъзможна, красива мисъл.
Неволно или не, го направи по-високо от необходимото, събуждайки заспалото момиче. То опипом се изправи в седнало положение и положи топлата си ръка на рамото му. Това трябваше да му действа успокояващо. Трябваше, но всъщност нямаше никакъв ефект. Безкрайното му безразличие дори не му позволи да се обърне към нея.
- Какво има? – с плах глас момичето наруши тишината.
Може би беше мило момиче, каза си Джак. Съвестно. Честно. Свястно.
- Отегчен съм. – веднага смънка той. Нямаше смисъл да я лъже.
- Как мога да ти помогна? - закачливо уви ръка около кръста му, облягайки главата си на гърба му. – Мога да направя каквото поискаш.
Ръката и бавно, но устремено започна да се спуска надолу по ризата на Джак.
- Всичко? – продължи да поддържа огъня.
- Каквото пожелаеш!
Отдръпвайки ръката й от себе си, с няколко прости, но бързи и ефективни движения се прехвърли върху нея. Това й се стори забавно. Все едно, че е игра. Така изглеждаше отстрани. Млада двойка си наема стая за през нощта. След известно време съседите по стая престават да създават проблеми за шума, защото той незнайно как спира. И никой не забелязва как на сутринта вратата се отваря само за един.
„Дори не знам името й...” мисълта мина толкова бързо през ума му, че той изпусна да се хване за нея. Спасителната му лодка отплува надалеч и нямаше връщане назад.
Притихнал съвсем, като самотните улици отвън, той се наведе над нея и прошепна съвсем тихо в ухото й:
- Колко силно можеш да викаш?
В същия момент цветната фасада падна. Красивите цветове на злато, сребро и полирано стъкло се размиха, правейки голяма празнина във възприятието на присъстващите. Момичето се почувства като разплакано, малко момиченце с бледорозова рокля, което стискаше каквото бе останало от мечето й. Обгорялата му вътрешност го прави отвратителен и в съзнанието й нахлува познат глас „Харесва ли ти така мечо? Харесва ли ти, Лиса?”. Огромната фигура на баща й, в целия си застрашителен блясък и величие, я кара да се чувства още по-малка и усеща как устата й се пълни със солени сълзи. „Защо изгори мечо?”. Усеща как грубите му ръце я хващат през кръста и следващото, което вижда е студената нощ навън. „ХАРЕСВА ЛИ ТИ ТАКА МЕЧО, ЛИСА?” И ето, че пелерината от очите й пада. Със сподавена от страх душа, осъзнава, че се намира в порутена къща. Няма прозорци. Стените на места се оголват и на мястото им зеят огромни дупки, всепоглъщащи и толкова студени.
- Къде-къде изчезна хотела? – насилва се да попита с едва пресипнал глас.
- Какъв хотел? Това е реалността. А от това тук – Джак забива пръст в слепоочието й. – От това тук изкарах тези картинки. Не разбираш ли? Аз сбъдвам желания. Правя мечтите ти лесни за възприемане. Мамя те. Карам те да виждаш несъществуващ рай. Изкарвам го от това твое съзнание.
- Ами б-баща ми?
- Това е твое дело? Аз създавам рамката, но ти си тази, която цапа картината. – след поредната драматична пауза, глухият му глас пак се завръща. – Хайде да го пуснем пак!
И в този момент кървавочервената пелерина пак се спуска пред очите й...

Може ли да ми смените името на Wishmaster?

Прекрасен герой, одобрен си и ей сега ти сменям името.